ТРУПАЙКИ СПОМЕНИ... - Александър Гълъбов

Please enable JavaScript to view the full PDF

Александър Гълъбов ТРУПАЙКИ СПОМЕНИ… Нещо като автобиография Не! Трето, допълнено издание София, 2022 1 Александър Гълъбов ТРУПАЙКИ СПОМЕНИ… Нещо като автобиография? Не! Трето, допълнено издание София, 2022 2 Пиша и посвещавам тази книга в памет на моята лю- бима Лидия, с която изживяхме 66 щастливи години – честно и почтено Вече навърших 86 години! Благодаря на Бог, че ми е отредил такава съдба и ми е дал възможността да ги достигна. Не всички имат това щастие. Сигурно за това ми е помогнал и фактът, че ни- кога не съм пушил, че съм враг на алкохола, особено на твърдия! Родил съм се в началото на втората третина на XX век. Била е много студена и снежна зима. Когато са ме прибрали от Майчин дом с файтон (през зимата това са били специално пригодени шейни, теглени от два коня), файтонджията е отказал да влезе в улица „Мияци“, къ- дето е била нашата къща, защото го е било страх да не затъне в дълбокия сняг. Баща ми решил проблема – увил ме в още едно одеяло и ме пренесъл до вкъщи по тясната пътечка в дълбокия сняг... 3 РОДИТЕЛИ Баща ми Атанас Андонов Гълъбов е роден в края на 1892 годи- на в най-българския град в тогавашната Османска империя – Ку- куш. В града, освен българите, е имало само турски войници. Това е родният град и на Гоце Делчев! Според баба ми имаме родстве- на връзка с него. Нейна братовчедка е била омъжена за братовчед на Гоце Делчев. Иди го доказвай. Но градът е малък, напълно е възможно. Град Кукуш е родното място и на Христо Смирненски. И с него имаме подобна родствена връзка. За него си спомням една много интересна мисъл за ергените и женените, която баща ми ми е каз- вал: „Между ергените и женените мъже има една солидна ограда с една порта по средата. Ергените напират да влязат през портата при женените, а женените напират да излязат и да станат пак ер- гени. На моменти ергените надделяват и някои успяват да влязат при женените, а на моменти обратното, женените надделяват и някои стават отново ергени“. За да се отърват от гръцкото църковно влияние, българите от града сключват уния с папата в Рим, с която те признават папата за свой върховен ръководител, а той им разрешава уредбата в църк- вите да е съгласно каноните на източното православие и службите да се извършват на български език. Не е случайно, че на кръщел- ното свидетелство на баща ми, най-отгоре, пише „Българска чер- ковна община град Кукуш“. Основното си образование баща ми е завършил в Кукуш. След преместването на семейството в Солун е постъпил във френския колеж управляван от Ордена на лазаристите. Понеже е католик, обучението му е било безплатно. Успял е да завърши пети гимна- зиален клас (девети клас по сегашната система), което за времето си е било добро образование. Началото на Балканската война (октомври 1912 година) го за- варва в град Солун. Започва записването на млади българи в Ма- кедоноодринското опълчение. Той също е искал да се включи в него, но приемат за опълченци само младежи навършили 21 годи- ни. Ами сега? На помощ идва „вуйчо поп” (брат на баба ми, който 4 е бил поп в град Кукуш). Той му издава ново кръщелно свидетелс- тво, в което годината на раждането му е коригирана от 1892 на 1890. С това кръщелно го приемат в Македоноодринското опълче- ние. За по-сигурно прикритие на „фалшификацията“, той се запис- ва не в Кукушката дружина, където с много от младежите се е поз- навал и те са знаели неговата възраст, а във Воденската дружина. След кратка военна подготовка, в началото на 1913 година дружината е заела позиции на брега на Мраморно море при Шаркьой. В края на месец януари турците правят десант при Шаркьой, като първоначално успяват да стоварят значителни сили на брега. В началото на десанта, баща ми е прострелян в областта на корема, вследствие на което губи много кръв и изпада в без- съзнание. Остава да лежи на бойното поле. В края на деня българската войска, главно опълченски дружи- ни, успяват да изтласкат турците и да ликвидират десанта. Вечерта късно, след приключване на сраженията санитари тръгват да тър- сят по бойното поле ранени (все още живи) на принципа „този е още топъл“. Така намират баща ми. Занасят го в санитарната па- латка, където успяват на извадят куршума и да го спасят! След го- дини, като дете, когато ходехме на баня, винаги съм се чудил, за- що баща ми има два пъпа? – ами вторият е от зарасналата рана от куршума. Дядо ми по бащина линия Андон, или както са го наричали близките му Доне, е бил строител по професия – дюлгерин, фурия в работата си. Договарял строежа на къща и я изпълнявал бързо и качествено. Тъй като работата в Кукуш била малко, в началото на 20 век се преместил със семейството си в Солун. Там се строяло повече и имало повече работа. Но дядо ми имал голям недостатък – може би е бил най-голямата пиянка на Солун. Вечер след работа – в кръчмата. Когато ставало време да затварят кръчмата – дядо ми „кьоркютук” пиян! Кръчмарят го мятал на магарето му като дисаги. Магарето си познавало стопанина и полека, полека го за- карвало до вкъщи. И баба ми си знаела работата – сваля го от ма- гарето и направо в постелята, да се наспи. На сутринта пак на ра- бота и това се повтаряло всеки ден. Дядо ми е изпил пиенето не 5 само на баща ми (той не близваше алкохол), но и това на брат ми и на мене! Сега, когато сестра ми прехвърли 75 години и все повече проя- вяваше характера на баба си Кима, разбрах защо дядо ми Андон е предпочитал вечер да отиде в кръчмата. Ами с такава жена вкъщи като баба ми Кима – явно защо. Дядо ми е починал сравнително млад, ненавършил 50 години. Той се простудил при бягството им от Кукуш през юни 1913 година. През целият път до България са ги валяли дъждове. Баба ми обаче често е казвала, че той се е „разсъхнал” по пътя без пиене. За из- гонването на гръцките свещеници от град Кукуш и сключването на уния с папата, гърците си отмъстили – градът е бил опожарен до основи. Не са посмели да запалят само църквата „Свети Георги“, разположена на малко възвишение. Баба ми Кима Танева Бижева (майка на баща ми) е била коло- ритна личност – „чепата” кукушанка. На сватбата й, след като се събрали сватбарите и трябвало да тръгнат за черквата, тя казала „този не го искам” и скъсала булото, с което се покривало лицето на булката. След дълги кандърми и заплахата, че ако не се ожени днес, никой няма да иска да се ожени за нея и ще остане стара мома, най-накрая се съгласила. Ами сега – няма було! Накрая ре- шили въпроса – няколко парчета от скъсаното було около косата, без да се закрива лицето. И сватбата се състояла. В последствие това станало мода в Кукуш – вече булките не отивали в черквата със закрито с було лице. От брака й с дядо ми са се родили 11 деца, като три пъти баба ми е раждала близнаци. За съжаление живи са останали само ба- ща ми и леля ми Магдалина, две години по-млада от него. Всички останали деца са починали преди да навършат една-две години. След преместването в Солун, баба ми като католичка се урежда на добре платена работа – чистачка във френския колеж. В първите години на двадесети век, жените не са работели, били са домаки- ни и са се грижели за семейството. След края на войните – 1918 година, баща ми е демобилизиран и идва в София при майка си и сестра си – без работа и без средст- 6 ва за препитание. След няколко трудни години решава да замине за Америка. По това време усилено се търсели работници за там. Подписал договор и вече се стягал за път, когато разбрал, че съз- дадената комисия по оценка на бежанските имоти в Гърция търси да назначи служител, владеещ френски, гръцки, турски и българс- ки езици. Явил се в комисията и веднага го назначили. Трябвало обаче да се отърве по някакъв начин от подписаният вече договор за работа в Америка. Слава Богу, успял да намери човек, който се съгласил да замине вместо него. Работата в комисията по оценка на бежанските имоти била много добре платена. След четири го- дини работа в комисията, баща ми се замогнал и успял да събере необходимите средства за построяването на собствена къща в София. Майка ми Милка Иванова Пастърмаджиева е останала на чети- ри години кръгло сираче. Баща й, дядо ми Иван е загинал на 3 но- ември 1912 година при Чаталджа в село Тарфа. Баба ми Сийка, изглежда не е могла да прежали своя съпруг и е починала в края на същата година. Майка ми и по-малката и сестричка Събка са отгледани в семейството на сестрата на баба ми Сийка – баба Мар- га. Майка ми е завършила педагогическата гимназия в Ямбол. Есента на 1928 година започнала работа като начална учителка в пограничните села на Елховска околия. Лятото на 1930 година, нейна леля живуща в София я кани на гости, като и казва, че иска да я запознае с едно съседско момче „македонче” – непушач и не употребяващ алкохол. Изглежда тези две качества на човека са били много важни, но и много рядко срещани в ония времена. Момчето е паралия и в момента завършва строежа на собствена къща в София. Майка ми се отзовала на поканата. Запознали се с баща ми и изглежда са се харесали! Баща ми и предложил да по- мисли като се върне в Ямбол и да му изпрати писмен отговор да или не. Когато майка ми си тръгнала за Ямбол, баща ми наел файтон до гарата, а за изпроводяк и подарил луксозна кутия шоколадови бонбони на Пеев. Подаръкът много впечатлил майка ми. Къде е виждала шоколадови бонбони в пограничните села на Елховско. 7 Отговорът естествено бил ДА. По-добре семеен живот в София, отколкото да продължава да учителства на село, без голяма перс- пектива за бъдещето. Сватбата станала в началото на месец октомври. Била голяма и весела, като всяка сватба. Младото семейство се настанило в но- вопостроената къща на улица Мияци, но с баба ми Кима! Сега раз- бирам, колко е било трудно на майка ми да живее с баба ми Кима. Всичко, което е трябвало да се направи – баба ми Кима е сведуща, а майка ми не знае как да го направи. Каквото направи майка ми – все не е както трябва. Това накарало майка ми, макар и бременна с брат ми, да изкара курс в стопанското училище, но и това не помогнало – баба ми Кима е всезнаеща! Баща ми е нямал постоянна работа, но изглежда е спечелил много пари при работата си в Комисията по оценка на бежанските имоти. В средата на следващата година се ражда брат ми. Съглас- но тогавашният обичай, кумът е определял как да се казва ново- роденото дете. Дали са му името на най-големият син на кума – Петър, който е станал и негов кръстник. Когато съм се родил аз, две и половина години след брат ми, баща ми праща покана за телефонен разговор с кума, който е живял в Самоков, за да го пита как да ме кръстят. Тогава телефонните разговори са ставали в по- щите, след предварителна покана за дата и час. По това време, кумът е бил в съседната кръчма, добре почерпен и е бистрил по- литика. Той се дотътрил някак си до пощата и баща ми му казал: „Роди ми се втори син, мога ли да го кръстя Андон (името на моят дядо)?” Кумът добре подпийнал и с размътена глава от бистрената политика в кръчмата отсякъл: „Ще го кръстиш Александър Маке- донски” и му затворил телефона. На следващият ден баща ми отишъл в общината да ме запише. Там му казали, че могат да ме запишат само като Александър, но не и Македонски. Баща ми се съгласил и така съм останал да се наричам Александър. Майка ми гальовно ме наричаше Сашко. 8 ДЕТСТВО И УЧЕНИЧЕСКИ ГОДИНИ Естествено, от детските години лични спомени имам малко. Пър- воначално сме живеели в къщата на баща ми на улица Мияци, с малък, но хубав двор и тиха улица – преминаването на каруци по нея е било събитие. „Чепатата” ми баба Кима осъдила баща ми, къщата да бъде нейна, тъй като мястото, на което е построена било нейно – дадено и като бежанка. Тя много добре е знаела, че къщата е построена с парите на баща ми, спечелени при работата му в ко- мисията по оценка на бежанските имоти. Освен това, други преки наследници, освен мен и брат ми, тя е нямала. Дъщеря й, леля ми Магдалина е била женена, но не е имала деца. Наложило се да се преместим в квартира под наем в близост до гара Захарна Фабрика на ул. Кралев дол, в двуетажна къща, на стотина метра от околов- ръстната ж.п. линия. В партера на къщата е имало бакалница, а ние сме ползвали горния етаж – стая, кухня и малък вестибюл. В близост до къщата, в която живеехме имаше борова гора и въздухът беше много чист. Лятно време отивахме с майка ми и брат ми да събираме шишарки в гората, за да има с какво да се палят печките през зимата. По улицата редовно минаваха продавачи на плодове и зеленчуци, на печена тиква, на боза и пр., като канеха купувачи, викайки колкото им глас позволява. Бозаджията беше с голям гюм с боза на гърба и малка каничка с вода в ръка, уж да из- мие чашата, с която е пил предишният клиент. Майка ми не разре- шаваше да пием боза от тези чаши, даваше ми една каничка, да отида да ми я напълни бозаджията и да пием боза вкъщи. Най- интересен ми беше чичкото, който продаваше печени (на скара, която носеше на гърба си) дробчета, шишчета, кюфтенца и други вкусотии. Аз го наричах чичкото с коминчето. Бях много доволен, когато майка ми купуваше от него, след това си хапвах сладко, сладко. Майка ми не купуваше всеки ден от чичкото. Обикновено ще ми даде да изям една филия, поръсена със сол и червен пипер и няколко капки олио. Масло? Май че нямахме пари да купуваме такова нещо. Най-обичах след тази закуска да хапна парче диня и майка ми с лъжица да остърже кората и да ми даде да изпия сока. Минаваха и цигани, които се провикваха: „Стари дрехи купувам!“. 9 Една сутрин пристигат бабите и лелите ми от Ямбол. Майка ми им отваря и те остават като гръмнати, като я виждат. Показват й телеграма, в която пишело „Милка почина – Атанас!“. Кой е изпра- тил тази зловеща телеграма от София, не се разбра. Баща ми е хо- дил в Централна поща, но от там му казали, че при изпращане на телеграма не изискват лицето изпращач да се легитимира. Майка ми обаче бе твърде убедена, че това е дело само на баба Кима. Най-трайният спомен от детските ми години е страхът от кучета. Когато съм бил на около три години, при гостуване на село при на- ши познати тяхното куче, доста голямо на ръст, ме съборило на зе- мята и аз съм изпитал панически страх, който е останал в съзнание- то ми завинаги. Най-интересният спомен от детството ми е посещението при на- ши познати, които току що си бяха закупили радиоапарат. Бях на около шест години, застанах пред радиоапарата и се чудех къде се е скрил човека, който говори и пее. Издебнах момент, в който няма- ше никой около мен, и отворих вратичката на нощното шкафче, върху което бе радиоапарата. За мое учудване вътре нямаше никой. За да започна училище, през есента на 1940 година, съгласно то- гавашните правила, родените през първите три месеца на 1934 го- дина е трябвало да положат своеобразен изпит, за да им се разре- ши да започнат училище. Майка ми, като бивша начална учителка, ме е подготвила много добре за този изпит. Стихотворението, което съм издекламирал пред комисията, го помня и до ден днешен: Бабо мравке, где така? - Тичам щурчо за храна. А ти с таз гъдулка где си тръгнал ти сега? Днес калинката е булка и съм канен на свирня. А когато сняг забръска, що ще правиш ти зимъска? Ще поискам срам не срам от твойто житце сбрано. Аз пък няма да ти дам, гиди дърти мързелан. С това стихотворение съм направил много добре впечатление на комисията. Втората част на изпита – подреждане на картинки на животни, предмети и превозни средства, които предварително бяха отрязани на две и разбъркани, също съм се справил успешно. 10 И така съм получил разрешение да бъда записан в първо отделе- ние. Започнах училище във френският колеж „Св. Св. Кирил и Мето- дий” управляван от Братята на християнските училища, орден съ- ществуващ и до днес . Преобладаващата част от съучениците ми бяха еврейчета. Имаше три арменчета и няколко българчета, едно от които бъдещият професор Владимир Топенчаров. Учениците от отделенията и прогимназията учехме на улица Пиротска 9. Между магазините имаше проход, който ни отвеждаше в двора на коле- жа. Всички учебни стаи бяха просторни и с южно изложение. Поради това, че отиването и връщането от училище беше зат- руднено, защото живеехме далеч от колежа и трябваше да полз- ваме трамвай, баща ми нае нова квартира – на улица Паисий до Пиротска. Отивахме и се връщахме с брат ми сами от училище – пеша, като това ни отнемаше не повече от десет минути. От пренасянето помня само, че ми разрешиха да седна до ка- руцаря и да се повозя от Захарна фабрика до новата ни квартира. По-късно разбрах от майка ми, че тя е искала да наемат квартира на ул. Пиротска, в триетажна нова кооперация, на стотина метра от тази, която наехме. Квартирата е била с две просторни южни стаи, тъмен хол, голяма кухня, баня и клозет, а не с външен клозет като тази на ул. Паисий. Баща ми е бил против – стаите били към ул. Пиротска и трамваят, който минаваше по улицата, щял да му шуми много – нямало да може да спи. Новата квартира имаше две стаи – едната за родителите ни, а другата – за мен и брат ми. Нашата стая не се отопляваше и зимата беше голям „клинчар”. Имаше миниатюрна кухня и вестибюл, в който се хранехме. Храненето беше ритуал – никой не можеше да започне да се храни преди баща ми. Баща ми имаше навика, като се прибере вкъщи да обядва, да легне и поспи час-два. По това време – никакъв шум вкъщи. Когато времето беше хубаво, отивах навън да играя, но когато беше сту- дено, трябваше да стоя вкъщи и да „не мърдам”. Май този навик е наследил и сина ми. Аз си лягам само, когато съм болен. 11 От вестибюла започваше дървено стълбище, по което се стига- ше до тавана. Много обичах този таван. В единия ъгъл имаше мал- ко прозорче и аз си бях обзавел малка стаичка, в която си играех- ме с момчетата от двора. По-късно разбрах, че по време на бом- бардировките в тази стаичка е спал Борис Тасков, като нелегален. Баща ми му дал ключа от жилището, когато ние сме били евакуи- рани в Самоков. Фактически, стаичката е станала нелегална квар- тира. Винаги съм се запитвал след това, защо баща ми не е поже- лал да стане „активен борец” – щеше да има аванти и за нас? Той е считал, че трябва да помогне на роднина и нищо повече. Борис Тасков е съпруг на първа братовчедка на баща ми. Бил е член на Политбюро и ЦК на БКП, Министър на търговията. Новата ни квартира на улица Паисий не беше просторна, но по- не беше близко до френския колеж. Тя беше много удобна и за баща ми, тъй като той беше наел магазинче на улица Мария Луиза, в близост до Халите – за покупко-продажба на злато, сребро и ценни книжа. Магазинчето беше малко, с размери 1,5 на 2,5 метра и повече от двама души не можеше да побере. Баща ми беше вто- рият българин, който отговаряше такова магазинче. До тогава тази търговия се е извършвала само от евреи! Няколко години след 9- ти септември 1944 година, магазинчето беше затворено, тъй като държавата забрани на частни лица да извършват подобна търго- вия. След това баща ми започна работа в Македонската банка, където се и пенсионира. Най-хубавото за мен и брат ми беше, че в къщата, в която беше новата ни квартира, живеехме пет момчета на приблизително ед- наква възраст. А в съседните къщи около нас живееха и други на- ши връстници. Движението по улицата беше много малко, така че имаше къде да си играем в свободното време. Освен това, в съ- седство беше начално училище, което имаше голям двор, в който също обичахме да играем. Нямаше компютърни игри като сега, но и тогава имаше интересни игри – на топчета, ашици, челик, стра- жари и апаши, кралю-порталю, криеница, а когато имаше и моми- чета – на пускам, пускам кърпа. За съжаление сегашното поколе- ние деца не знаят тези игри. Зимно време, при наличието на сняг, строяхме снежни крепости и се биехме със снежни топки. 12 Не знам дали, защото сме били повлияни от бомбардировките, но имаше и опасни игри – вдигане във въздуха на празни консерв- ни кутии. Някое момче бе донесло карбид. В съседният училищен двор изкопавахме дупка с размерите на консервената кутия, която предварително е пробита с пирон на дъното. Слагахме карбида на дъното на дупката, поставяхме кутията с дъното нагоре, така че добре да запуши дупката, наливахме вода. Едно момче държеше пръст на дупчицата, а друго запалваше парче вестник прикрепен на дълъг прът. Поднасяше горящия вестник над кутията и гръм. Кутията хвърчеше на десетина метра височина. Играехме и футбол, но с парцалена топка. Бяхме си разчертали игрище на улицата. Най-мразехме, когато мине някоя каруца, ко- нят да остави фъшкии. Тичахме бързо вкъщи за метла и лопата, за да почистим игрището. В близост до къщата, в която живеехме имаше малко магазин- че, в което работеше един шивач. Вечно ни се караше, че играем футбол пред магазинчето. Сигурно се опасяваше да не счупим ня- кое прозорче на магазина. Ние децата, много мразехме този „чич- ко“. Един ден решихме да си отмъстим – но как? Едно от момчета- та беше донесло стари филмови ленти. Като се направи малка пач- ка от тях, завие се в хартия, запали се и се настъпи веднага, ленти- те не горяха, а даваха обилен гъст пушек. Ние ги наричахме „пуш- ливи бомбички“. Решихме да направим 3-4 такива бомбички и да ги хвърлим в магазинчето. Успяхме, но веднага се разбягахме и изпокрихме. След малко, от пълното с гъст дим магазинче излиза „чичкото” и почва да ругае, дори споменава и майките ни! Щуро- тията беше голяма, ама какво да се прави – грешка на възрастта. След този случай сключихме „примирие” – преместихме игрището и повече неприятности с този „чичко” нямахме. На нашата улица живееха и някои футболисти на ФК Славия. С племенника на един от тях – Зографов „Бомбата” бяхме добри приятели. Той ми предложи да отидем на финалният мач между Славия и Левски на стадион „Юнак“. Естествено гратис – неговият вуйчо ни вкара без билети. От мача нищо не помня, освен това, че Славия победи и стана държавен първенец. Лично Цар Борис III им връчи купата. 13 В близост до къщата ни на бул. Христо Ботев беше кино „Уфа“. Прожектираха главно стари американски филми с приключенски сюжет. Влизаше се веднага и филма можеше да се „догледа“, сто- иш вътре до когато искаш. Ние, дечурлигата от махалата, отивахме рано и гледахме филма поне два пъти. Публиката беше непретен- циозна, пълно с циганета – ваксаджийчета, които като изкарат по някой лев, отиват да гледат филм. Ако във филма имаше сцена с целувки, ставаше голяма „гюрултия” – циганетата свиреха с уста и удряха с четките по сандъчетата си. Няма да забравя посещението на баба ми Кима в колежа. Един ден, по време на учебен час (бях във второ отделение) бях извикан да отида при фрер Феликс – зам.-директора на френският колеж. Помислих си, че съм направил някоя беля и сега ще ме наказват. Но за мое учудване при фрер Феликс заварих баба ми Кима. Не знам какво му е обяснявала, за да ме извикат от час. Разменихме си няколко думи с нея и тя ми подари една кошничка пълна с бон- бони от Пеев. Тръгнах си за класа, но фрер Феликс ми каза да ос- тавя кошничката при него, защото в класа съучениците ми ще изя- дат бонбоните. Като си тръгвам за вкъщи, да мина да си я взема. На тръгване за вкъщи, заварих при фрер Феликс брат ми, който също е бил извикан да види баба си и да получи подарък кошнич- ка с бонбони. Прибрахме се вкъщи двамата. Майка ни ни посрещ- на и като разбра какви са тези кошнички и от кога са, ги изхвърли в кофата за боклук! Учуден от факта, попитах майка ми да не би бонбоните да са отровни, тъй като по пътя до вкъщи си бях взел един и съм го изял. Тя не ми отговори. Когато майка ми беше бременна със сестричката ми, аз трябваше да върша голяма част от домакинските работи, най-вече да измета стаите и да измия пода. Добре че дъските бяха боядисани и пос- ледното ставаше сравнително лесно. Брат ми все имаше да учи, не пипваше нищо, а по цял ден лежеше в кревата и си четеше книги. Вечерта на 12 ноември 1942 година, майка ми ме извика и ми каза, че и е много лошо. Помоли ме да отида да извикам баща ми. Той често след работа играеше карти в кафенето на Македонския дом. Естествено, аз се отзовах на молбата и направо хукнах. Наме- рих баща ми. Още преди да съм му казал нещо, той хвърли карти- 14 те, които държеше в ръката си и ми направи знак да тръгвам. Из- лязох от кафенето и се упътих към вкъщи, но той ме извика и за- едно отидохме до площад Бански, откъдето взехме файтон. Връ- щането мина без тичане! На сутринта, баща ми събуди мен и брат ми и ни каза, че си имаме сестричка. Когато се роди сестричката ми – почти девет години след мен, вече не питаха кума как да я кръстят. Майка ми искала тя да се казва Сийка (името на нейната майка), а баща ми – Кима, на неговата майка. Майка ми му заявила, че ако я кръсти Кима, ще я изхвърли на боклука. Накрая баща ми отстъпил, но все пак наложил волята си и кръстил сестричката ми Донка – на дядо ми Андон. Но независимо от името си, сестричката ми по характер е не само пълно, но и подобрено копие на баба ми Кима. Характер, който с годините все повече и повече се проявяваше. За нея вина- ги най-хубавото за ядене. Майка ми, смирена и кротка дояждаше останалата от предишният ден храна, но сестра ми никога. За нея най-хубавите плодове. Характера и се прояви и при игра на карти, голям любител е, нали баща ми играеше карти, когато се ражда- ше! Но тя не може да губи, винаги трябва да побеждава. Ако не, или партньора и е виновен или другите правят шашми и побежда- ват. Сега ми става ясно защо не се е оженила. С този характер, кой ще я търпи повече от 66 часа (не години, колкото аз живях с Ли- дия). Не се е родил такъв човек. В края на 1943 година, след като видял последствията от пос- ледната бомбардировка в София – къщата на негов приятел е била разрушена до основи, баща ми решил да се евакуираме в Само- ков, където живееше неговият вуйчо. Настанихме се в една доста голяма стая в къща в близост до „Ридо” – възвишение край града. Когато свирнеха сирените за въздушна тревога, всички бягахме на „Ридо” и се криехме в горичките. Гледахме самолетите, които прелитаха над града. За щастие, не го бомбардираха, имахме къс- мет. За Богоявление, като е традицията, местния свещеник идва да ръси за здраве. Баща ми даде на мен и брат ми по една банкнота от 20 лева, да дадем на свещеника. Обикновено се пускаше в кот- лето по някоя монета, но монетите се обезцениха. Аз се засилих да 15 сложа банкнотата в котлето, но свещеника ме видя, взе я от мен и я пусна в торбата, която носеше. Евакуацията в Самоков се оказа много благоприятна за мен и брат ми. Есента, преди да се евакуираме, имахме проблеми с бе- лите дробове, но планинският климат на Самоков ни излекува. Сигурно помогнаха и суровите яйца, които пиехме всеки ден. Най- обичах да ходя при дядо Дино (вуйчо на баща ми). Той имаше малко магазинче за поправка на кожуси в близост до нашата квар- тира. На печката, с която се отопляваше винаги имаше котле варе- ни дребни картофи. С тях черпеше посетителите, естествено и мен – няколко картофчета и малко сол, разкош в тези гладни години. В тази „голяма” стая по едно време спяхме десет души – нашето семейство и това на леля ми Събка, което избяга от Скопие малко преди 9-ти септември. Децата на пода, едно до друго, а възрастни- те на леглата. Преживяхме и този труден момент. След завръщането в София, през есента на 1944 година, беше трудно с прехраната. Всичко беше с купони! Добре, че баща ми е бил предвидлив – по време на престоя в Самоков беше спазарил една нива, която засадихме с картофи и есента имахме картофи в изобилие. По това време даваха половин хляб на човек с купони, но имаше и картофен ден, в който не се полагаше хляб. Няма да забра- вя никога, че съм се редил цял ден на опашка за половин литър мляко за сестричката ми. Месо вкъщи ядяхме много рядко, освен ако баща ми успееше да купи жива кокошка от пазара. Аз трябваше да я заколя и да я оскубя. Майка ми приготвяше супа от дреболиите. Кокошката се разделяше на две, едната половина се приготвяше с картофи, другата половина, за следващия ден с каша. На брат ми винаги се сервираше бялото месо, а на мен крилце. Май че е вярно народното поверие, че който яде крилца първи ще отлети от дома. Майка ми ме научи, че и в кокалите на кокошката има какво да се яде, трябва да ги счупиш и изсмучеш каквото има вътре. Брат ми, а и баща ми не правеха това, а аз изсмуквах и кокалите, които те оста- вяха. Хапвах още малко! Явно прехраната в къщи е била недоста- тъчна! В къщи се готвеше постно: зеле на фурна, боб, картофи яхния, пържени чушки, пържени тиквички, спанак на фурна с яйце, имам 16 баялдъ, домати с ориз, праз с ориз, праз със сос бешамел, праз с хайверни питки и др. Хайвер имаше в изобилие по магазините, а с праз се запасявахме, като заравяхме в двора 5-6 връзки за да има през зимата. Да хапнем пържени кюфтета беше цяло събитие. Майка ми сла- гаше в каймата още толкова хляб, да станат повече на брой, да има и за следващия ден. Приготвяха се и любимите на баща ми ястия, чалбур (нещо като яйца по панагюрски), пилаф, а за вечеря мака- рони или юфка, която майка ми сама правеше. Гъби като дете не съм ял никога, сигурно баща ми го е било страх да не се отровим. Риба само когато майка ми купи паламуд и го приготви в буркани със сол и марината. Добре, че следващата година откриха в близост до нас магазин за продажба на карантия – свински глави, уши, крачета и други подобни. Пред магазина винаги имаше опашка. Бях научил в кои дни докарват карантията от кланицата и хайде на опашката за по- ловин свинска глава. Вкъщи слагах главата в най-голямата тендже- ра, нарязвах една-две зелки от кацата с киселото зеле и слагах тенджерата върху пернишката печка да къкри 5-6 часа. Лапането след това беше страхотно. А кой изяждаше свинското месо – вие ще се досетите. Въпреки че обичах много риба, рибеното масло, което ме кара- ха да пия го мразех много. Но трябваше да закрепна. Бях дребен и слаб през тези години. Намерих му цаката, със сок от кацата с ки- селото зеле, рибеното масло беше поносимо. Нямаше ги сегашни- те хапчета, които с малко вода се приемат много лесно. На пазара често ходех сам, той беше близко до вкъщи. Обичах да слушам изпълненията на двама слепи – мъж и жена. Той сви- реше на цигулка, а тя пееше. Особено харесвах песента : Гърди си рози накичи, на младини се насити и пълна чаша пий с наслада, но знай, че няма да си вечно млада. Сега, след като навърших 86 години разбрах, че думите й са много верни! 17 След завръщането ни от Самоков, продължих образованието си във френския колеж. Обучението в колежа бе организирано така, че всеки ден преди часовете ученика беше изпитван по уроците от предишния ден. Оценките бяха по десетобалната система. В края на всяка седмица имаше класиране. Лично зам. директорът на колежа фрер Феликс връчваше медали на класиралите се на пър- вите три места. Медалите трябваше да се върнат на фрера в поне- делник. За да поощрят идването на време в училище, първите трима от изпитваните получаваха бонус от една единица, независимо от оценката, която са получили. На последните трима бонуса беше с отрицателен знак! Естествено, в преобладаващата част от дните на седмицата, аз бях един от първите трима. По много интересен на- чин ни караха да научим таблицата за умножение. Всеки ден, часа по математика започваше с изпит на таблицата – излизаха 5-6 уче- ника до черната дъска и фрера започваше „седем по пет” и посоч- ваше един от тях. Трябва да отговориш моментално, ако се замис- лиш, той посочваше друг ученик, който да отговори и така продъл- жава до като той реши. Следват нови 5-6 ученика и същата проце- дура. Фрера си набелязва кой отговаря и кой не. Последните са между учениците които ще изпитва през следващия ден. Добре че на мен математика ми се отдаваше и бях между тези, които ведна- га отговаряха. Като католик, всяка неделя бях задължен да отида на черква. Отивах с удоволствие, защото след службата, фрер Феликс ни да- ваше по един бонбон (най-обикновен „стъклен“) и по едно картон- че 1 бон поан (1 добра точка). С това картонче се участваше в сед- мичното класиране. Такива картончета се раздаваха и през седми- цата по най-различни поводи, естествено за добри постъпки. Аз се бях изтарикатил и събирах картончетата няколко седмици за да ги дам наведнъж и да изляза по-напред в класирането поне една седмица. Църковната служба завършваше винаги с проповед. Не знам защо но една от проповедите ми е останала в съзнанието, и аз ви- наги гледах да я спазвам. “Вземете две ябълки, казваше кюрето, едната хубава червена, а другата почнала да гние. Сложете ги една 18 до друга, след известно време и хубавата ябълка ще почне да гние. Така е и живота. Едно добре възпитано, послушно и ученолюбиво дете и неговия “приятел”, непослушно дете, лъжец и крадец. След време, както при ябълките и доброто дете ще стане като “приятеля си”. Подбирайте приятелите си. Сега, почти 80 години по-късно, виждам, че кюрето е бил много прав, съдейки от разбиранията за живота на моята дъщеря Милена, че трябва да подбираш не само приятелите си, но и добре да подбереш този, с когото ще живееш цял живот. Дисциплината в колежа беше много строга. Биеха. Обикновено, за разговор по време на часовете наказваха с „на колене в ъгъла на класната стая“. Няма да забравя как моя адаш Александър, който носеше очила, за някакво провинение му казаха два пъти „свали си очилата“. Той не ги свали, но получи такъв шамар, че очилата му отидоха в другия край на класната стая. Най-интересни ми бяха часовете по „политес“. Определен ден от седмицата, последният час бе „възпитателен“. Учеха ни да отс- тъпваме мястото си в трамвая на по-възрастни хора, да помагаме на сляп човек да пресече улицата. Учеха ни как да се обличаме (запомнил съм, че никога не се обува обувка на бос крак), как се връзва вратовръзка. В началото на часа, винаги препитваха какво сме запомнили от предният час по „политес“. Въпреки, че не учех- ме с момичета в класа, обясняваха ни как трябва да поканим мо- миче за танц, а след завършването на танца, че задължително трябва да го заведем до мястото, на което е стояла. Няма да забравя часа, в който ни обясняваха как да се държим по време на обяд или вечеря. Предната седмица ни бяха казали за часа по „политес” да донесем от вкъщи вилица, лъжица и нож, за да ни обяснят как се ползват тези прибори при хранене. Един от съучениците ми беше донесъл голям кухненски нож. Като го видя, фрера възкликна – „Ще ви показвам как трябва да се храните, няма да колим кокошки“. Падна голям смях. В 4-ти клас (8-ми по сегашната система), съученик ми беше Ни- кола Анастасов, известния комедиен артист. Седяхме на един чин. Той често правеше смешни физиономии, пускаше някоя шегичка – 19 аз се смеех и естествено аз получавах наказание – на колене в ъгъ- ла. Същата година, на едно честване, във връзка с обесването на Васил Левски, ми бе възложено да рецитирам стихотворение. От него най-възторжено изрекох пасажа „и той бе предаден от един поп“, при което протегнах ръка и посочих с пръст седящия на мал- кото балконче фрер Феликс. Цялата зала избухна в смях. Летните ваканции прекарвахме в Берковица. Съпругът на леля ми Събка беше управител на Околийската ветеринарна лечебница. Тя беше разположена извън града с грамаден двор , в който мо- жехме да си играем на чист въздух. Няма да забравя как брат ми изяде сам, това което леля ми Събче, беше приготвила за вечеря – една содена питка, току що изпечена. Всички излязохме да се раз- ходим до града, а брат ми остана да чете някаква книга. Топлата питка му замирисала и той си отчупил парче от нея, продължил да чете, отчупил си пак парче и като се прибрахме от разходка, от питката останало едно малко парче! За съжаление лятото на 1948 година френския колеж бе закрит, считаха че е училище за вражеска пропаганда. Трябваше да про- дължа образованието си в III-та мъжка гимназия. Винаги съм се чудел, как баща ми е могъл да ни издържа да учим с брат ми във Френския колеж – таксите са били доста големи? Но и в България, както в Солун е важало правилото – за католици обучението в ко- лежа е безплатно. Когато започнахме да учим в III-та мъжка гимна- зия, баща ми трябваше да плаща определена такса за обучението ни. Добре, че бяхме многодетно семейство. Таксата за брат ми беше 50% от нормалната, а за мен – 25%. В III-та мъжка гимназия дисциплината също беше строга. Осо- бено много държаха главите ни да са остригани нула номер. Клас- ният ръководител редовно ни проверяваше и ако преценеше, че на някой косата му е „избуяла“, с ножица го кръцваше на две на три места. Белега оставаше да личи повече от месец. Колкото и да е невероятно, но за мен най-трудният предмет в 5- ти клас се оказа рисуването. Във френският колеж такъв предмет не сме имали. Сигурно са разсъждавали, че който има дарба да 20 рисува и може да стане художник, ще намери начин да се реали- зира. На всичкото отгоре, не знам защо, не бях симпатичен на учи- теля по рисуване. Той винаги ми казваше, че съм двойкаджия и че ще повтарям класа заради рисуването. Споделих последното с ба- ща ми и той ми помогна да се справя с това затруднено положе- ние. Издири някакъв приятел художник, естествено кукушанин който се познавал с учителя по рисуване. Не знам какво той е гово- рил с него, но в края на учебната година получих по рисуване една спасителна тройка. Отървах се от повтаряне на 5-ти клас. От всички учители на III-та мъжка гимназия, най-колоритната личност беше учителя по химия. Учениците му викаха Мечо, защо- то имаше дрезгав басов глас. Неговата дилема бе: Аз пиша 6 на Господ, защото той знае всичко; 5 - на себе си; 4 - на ученик, който владее учебния материал по химия; 3 - на тези които все пак знаят нещо; 2 – на всички останали. Имаше и една мъдра мисъл, която казваше често – „Аз може да ти пиша 2, гледай в живота да не по- лучиш тази оценка“. Лично аз се постарах да не я получа. В гимназията учехме на смени с учениците на VII-ма мъжка гим- назия. Зимата, когато учехме след обяд, след третия – четвъртия час ставаше тъмно и трябваше да се запали осветлението. На един ученик от съседния клас брат му бил електротехник и му направил един щепсел свързан на късо. Като го мушне в контакта, става късо съединение и осветлението в училището угасва. До като го опра- вят, часа минава. Но Мечо му намери цаката. Угасне ли осветлени- ето, започва да изпитва, цял час, един по един. Повече прекъсване на осветлението нямаше. Но още по-колоритна личност беше училищния лекар, доктор Прелезов. И в най-големия студ ходеше само със сако, гологлав. Някои от учениците се бяха научили, че като се слага кромид лук под мишницата и се подържи 15-20 минути температурата, която ще ти премери лекаря ще е над 37 градуса, и той ще ти даде бе- лежка да отсъстваш този ден от училище. Не помня кой ученик беше прекалил с държането на лука под мишницата си, сигурно над два часа. Отива при лекаря, мерят му температурата – около 42 градуса. Доктор Прелезов, най-спокойно му казва, отиваш си в къщи и казваш на родителите ти да ти уредят погребение. 21 Веднъж отивам при него и искам бележка да ме освободят от час по физическо, тъй като преди няколко дни бях свалил гипса от ръката. Доктор Прелезов взе ръката ми, драсна на дланта ми нещо, както и номера ми 1 и каза да го покажа на учителя по физическо. Отидох при него, показах му ръката, след което получих един ша- мар. “Няма да ти режа ръката за да я сложа в дневника”, ми каза той. Най-мразех да ме наказват за постъпки на други, да беше уда- рил шамар на доктора! В 6-ти клас изучавахме дескриптивна геометрия. Не зная защо, но за мен това беше най-лесният предмет. Задачите, които тряб- ваше да решаваме – на мен ми трябваха не повече от 2-3 минути. За съучениците ми – това бе най-трудния предмет. Предстоеше класно по дескриптивна геометрия. Уговорих се с някои съученици да им помогна. Купиха ми 15 тетрадки с по 10 бели листа. Сложих ги в моя чин. След като дадоха задачите за класното, започнах да чертая отговора в тетрадките. Седящият до мен имаше за задача, без да го види учителя, да ги раздава една по една, на когото тряб- ва. Надписвах отговора леко с молив, за да може всеки да изтрие и да го напише с негов почерк. Класното мина отлично. Учителят беше учуден как може в нашия клас да има 15 шестици, а в остана- лите три класа – само три! Пролетта на следващата година , при една екскурзия с класа на Витоша, всички мои съученици запалиха по цигара. Аз единствен отказах да запаля. Не помня кой се провикна „тоя ще ни издаде на класния, че сме пушили“. Събориха ме на земята и започнаха да ми бутат запалена цигара в устата. Съпротивлявах се. Стана голямо боричкане, но този факт ме отврати от цигарите за цял живот. Пол- зата за мен се оказа огромна. Ако бях започнал да пуша на тези млади години – до 70-75 годишна възраст (т.е. над 20 000 дни), средно по една кутия и половина цигари на ден, щях да изпуша 30 000 кутии цигари. При средна цена 2-3 лева за кутия цигари, щях да превърна в дим над 100 хиляди лева! Не съм срещал в списание мнението на медици, с колко секун- ди се скъсява живота на човек след като е изпушил една цигара. Лично аз смятам, че не е по-малко от 7-8, дори 10 секунди. Но като се има в предвид, че пушачите за един ден пушат средно по 20 22 цигари и че пушат поне 50 години – това прави повече от половин милион цигари или около три месеца по-кратък живот, май че е повече. Познавах двама страстни пушачи, които си отидоха от този свят само по на четиридесет и няколко години! При преглед от лекар-кардиолог, когато бях на 70 години, той ме запита – пушил ли си? Аз му отговорих – само една цигара и то насила. А той ми отвърна – познава се по артериите ти, че не си пушил. Не знам кой ме хареса, дали защото в тези години бях по-нисък от съученици ми, избраха ме за асистент знаменосец. В гимназията имаше създаден ритуал по посрещане и изпращане на знамето на училището, който се спазваше. Следващата година станах и знаме- носец. Това беше голяма чест за мен. Един ден, мой съученик и приятел от махалата ми предложи да отида с него да помагам при тегленето на тиража от Държавната лотария. Негов чичо работел в Министерството на финансите и той го уредил. Плащат по някой лев ми каза той, поне за бонбони или сладолед. Отидохме в салона на „Алианс франсез” на площад Сла- вейков. На сцената шест метални сфери с гумени топки в тях. До всяка сфера трябва да има по две момчета – едното върти с една ръчка сферата, а другото – натиска един бутон, за да излезе една от топките, след което я развива и показва на публиката. Първият път въртях сферата, което е по-трудно, но в последствие се уреж- дах да показвам топката. Един чичко командваше „Питомци, за- въртете всички сфери“. Бях много доволен, имах по някой лев за лакомства. Наближаваше Великден. Баща ми каза да се облека с чисти дре- хи, да си измия краката и да отида в четвъртък в 10 часа в черквата. Там свещеника ще възпроизведе тайната вечеря на Исус Христос с дванадесетте апостоли. Аз ще бъда един от апостолите. В черквата бях навреме. Събрахме се дванадесет момчета и литургията за- почна. Седнахме на столове и казаха на всеки да си събуе десния крак. Свещеника ще мине да ни измие крака, така както е станало на тайната вечеря. Седящото до мен момче събу десния крак, мръ- сен от ритане на парцалена топка. Казали му, че свещеника ще измие единия му крак, а той бързал да не закъснее и измил само левия си крак. Голяма „излагация”, добре че не се видя от присъст- 23 ващите на литургията. Както и да е, свещеника поля крака на всеки с малко вода и с една кърпа го избърса. Няколко дни след това, баща ми ме извика и ми каза да не ходя повече на черква. Ако искам да се помоля, да го направя пред кръста, който имахме вкъщи – доста голям, от черно абаносово дърво и сребърна фигура на Исус Христос. Защо, не ми обясни. По- късно разбрах причината, бяха арестували католически свещеници в София, включително и от нашата униятска енория. Обвинили ги че са подготвяли преврат?! Вкъщи се спазваха традициите – честването на именните дни на баща ми и майка ми, Бъдни вечер, Великден, Заговезни. Особено тържествено се честваше именният ден на баща ми. На тази дата, той е оживял по чудо след раняването му при Шаркьой. Майка ми замесваше и изпичаше пет малки кръгли хлебчета. Идваше свеще- ник вкъщи и благославяше трапезата, която бе сложена. Майка ми приготвяше и разкошни сладки. Вечерта идваха много приятели на баща ми, за да го поздравят с празника. Гостите черпехме с чиний- ка от сладката на майка ми и със сладки. На мъжете се сипваше по чаша вино, придружено с разкошни мезета. По подобен начин преминаваше и именният ден на майка ми. С брат ми гледахме дано дойдат по-малко гости, че да останат за нас повече от сладки- те и мезетата. Много ме впечатляваха обявите във вестниците: ”Иван Иванов не приема поради болест или други причини”. Но някои, за да спестят някой лев, който трябва да платят на вестника за обявата, слагаха на входната врата листче с подобно съдържание. Баща ми и майка ми приемаха винаги на именния си ден. Защо почнахме да честваме рождените дни, а не именния ден – по комунистически! Рожденият ден, за разлика от имения, не е свързан с църковния календар. Стигна се до куриозния случай да честваме Св. Св. Кирил и Методий – Денят на славянската писменост – не на 11 май както е по църковния календар, а на 24 май. И студентския празник – не на 25 ноември, когато по църковния календар е Св. Климент Ох- ридски, а на 8 декември! Много хубаво минаваше и Бъдни вечер. След подреждане на масата с постните сърми, варено жито, сушени плодове и други 24 лакомства, аз като най-малък трябваше да кажа молитвата „Отче наш“, след което се произнасяше „Ела дядо Коледа да вечеряме” и лапането започваше. На сутринта намирахме подаръците под ел- хата, поставени от баща ми не от Дядо Коледа. Една година полу- чих за подарък книгата “Стас и Нели”, която много ми хареса. Про- четох я няколко пъти! За Великден задължително се месеха козунаци вкъщи. Ние де- цата участвахме в носенето и връщането им от фурната. Добре, че тя беше много близко до вкъщи. Топъл козунак не се разрешаваше да ядем – щял да ни заболи корема. Вземахме участие и в боядис- ването на яйцата. Най-обичахме Заговезни. Баща ми купуваше от бялата халва с орехи, връзваше конец на точилката, а на другият край парче халва, естествено по-голямо, за да не може да се лапне лесно и размахваше точилката с халвата. Сладката от различни плодове, които майка ми умееше да вари се заключваха във вой- нишкото сандъче на баща ми. В сандъчето се заключваше и бурка- на с мед и бонбони, ако баща ми беше купил такива. Брат ми беше успял един ден да отвие винтовете на пантите и по този начин да отвори сандъчето. Но като бъркал с лъжицата в захаросаният мед, пукнал буркана. Естествено извика ме и мен да хапна нещо сладко, та като го наказват – да накажат и мен. Като разбра баща ми какво сме направили – ядохме и хубав пердах. През летните месеци, в двора на къщата, в която живеехме, във вечерните часове редовно се играеше белот. Мераклии да играят много. Баща ми също вземаше участие. Естествено в карето, което играеше, нямаше място за мен. През зимните месеци започнахме да играем бридж в къщата на Насо (известният по-късно филмов оператор Атанас Тасев). Тъй като трябваше четвърти вземаха и мен, като постепенно се научих да играя бридж. Най-обичах лятото да се разходя с трамвая до Княжево (ако имах пари за билет). Обикновено третият вагон на трамвай №5 беше малко вагонче с открити платформи – на чист въздух и хлад. Гледах да събера 25 лева, за да купя карнетка за 6 ползвания на трамвай, едното ползване е аванта. Билетът струваше 5 лева. В тези трудни години, с малката чиновническа заплата на баща ми семейството ни изнемогваше. Парите не стигаха дори само за 25 прехрана. А за облекло? Носех стари дрехи на баща ми и брат ми, панталон с кръпки, сако с къси ръкави (на лактите толкова скъсано, че по-хубаво е било ръкавите да се отрежат). Балтон за зимата – с външни джобове от плат (на всичкото отгоре и по-различен от ос- новният). Няма да забравя деня, в който майка ми успя да вземе бележка от „блоковата” за три метра плат за костюм. Уши ми го вуйчо ми Георги (съпруг на сестрата на баща ми), а защо му казвах вуйчо и аз не знам. След като ми го уши ми пожела с него да се оженя. Съдбата отреди да спазя това пожелание. Като сключвах брак, нямах друг костюм, с този се ожених. Бяха трудни времена. Нямаше от къде да си купим обувки. Зи- мата ходех със старите шушони на баща ми, с вълнени чорапи и терлици, а лятото със сандали с дървени подметки. Баща ми уре- дил при негов приятел обущар (кукушанин Перикли Козарев) той да ни направи по един чифт половинки обувки. Отидохме с брат ми да ни вземат мярка. Брат ми иска обувката му да е плътно по крака му – да не му хлопа! Аз помолих да ми ги направят с един номер по-големи, за да мога да ги нося по-дълго време. След око- ло месец, една вечер баща ми пристигна с новите обувки. Брат ми взема неговите и се мъчи да ги обуе, уви не може, малки са му. Веднага грабна моите, успява да ги обуе и каза, че това са обувки- те, които той е поръчал. Нямаше какво да се прави, аз взех остана- лият чифт – малко стягаха, но нямах друг избор. Нали е по-голям, все знаеше повече от мен. На следващата година и тези обувки му станаха малки и аз си ги взех и ги ползвах. На една манифестация за Първи май на баща ми му връчили да носи червеното знаме. Манифестацията приключила и той попитал какво да прави със знамето. Вземи го и украсявай къщата на всеки празник, му отговорили. Майка ми като видяла хубавия плат, от който е ушито знамето, отсякла: никаква украса, от плата ще ушия гащета на Петьо и Сашко. За да не личи червения цвят и да издаде от какво са ушити гащетата, майка ми боядисва плата на два пъти с различни цветове и той придоби цвят, който не можех да опреде- ля. Аз много си харесвах гащетата. Майка ми, след като се омъжила, не е работила. Реши и тя да помага в издръжката на семейството. Беше завършила като млада 26 булка курс в стопанското училище по шеф и бродерия. Последното много и се отдаваше. Започна да взема надомна работа от ТПК „Българско везмо“, за да може в свободното си от домакинстване време да изкара някой лев. Наложи се и аз да помагам в домакин- ството. Научих се да готвя, да мия съдовете след храна, да гладя и пр. Сестра ми беше още малка и не можеше да помага, а брат ми все имаше да учи. Не пипваше нищо. Виждайки това, кварталните клюкарки пуснаха лафа, че на баща ми и на майка ми това е втори брак. Брат ми е завареното дете в семейството, аз съм доведеното, а сестричката ми е природена. Изглежда че този „лаф“ бе стигнал до ушите на баща ми. Веднъж той ме накара да извикам брат ми, за да му каже нещо. Естествено намерих брат ми, в кревата четеше книга. Казах му „Баща ти те вика”. Като чу това, баща ми скочи и такъв бой ядох, че още го помня. Явно слабата ми подготовка по български език ме подведе и вместо да кажа „Татко те вика” съм казал „Баща ти те вика”. Има разлика нали! Поемането на част от домакинските задължения ми помогна много в бъдеще. След като почина майката на Лидия през август 1985 и вкъщи останахме трима – аз, Лидия и Владко, трябваше да поема домакинските задължения. Смятам, че се справях добре! Като дете или ученик не помня да съм се бил с другарчетата си. Дали защото съм бил дребен и слаботелесен или защото бях с благ характер. Като баща никога не съм бил децата си, с едно малко изключение, Милена беше болна и трябваше да вземе някакво хапче. Но тя не го глътна а почна да го смуче. Като изсмука сладка- та обвивка на хапчето и й загорча, тя го изплю. Плеснах й един ша- мар, дадох и друго хапче, което го глътна веднага. В подобна ситу- ация изпаднах и с болната ми съпруга. Давам и хапчетата, които трябва да вземе, на два пъти ги изплю. Наложи се да й шляпна един шамар, за да глътне хапчетата. Още ми тежи, че я ударих. Нямах друг изход, трябваше да си вземе хапчетата. В гимназията се увлякох по футбола. Мой съученик, който игра- еше в юношеският отбор на Червено знаме, ме заведе при треньо- ра на отбора. Одобриха ме и започнах да тренирам. На един прия- телски мач с юношите на Левски бях спънат – паднах лошо и си 27 изкълчих ръката в лакътя. Наложи се да нося гипс. Отказах се от футбола. Но всяко зло за добро. По същото време записваха бригадири за строежа на Димитровград. Виждайки състоянието ми, гипсирана ръка, мене не ме записаха. Два месеца по късно, след като бях свалил гипса, започнах работа на строежа на Народната опера. Лятото на 1949 година баща ми ми каза, че по време на лятната ваканция трябва да започна някаква работа. Предната година, брат ми също започна да работи като общ работник във фабриката за мукава на Горнобански път. Беше навършил 17 години. Работи две седмици и се отказа – много трудна била работата, много топло било времето и пр. Баща ми уредил чрез свой приятел да ме при- емат да работя на строежа на Народната опера. Бях само на петна- десет и половина години. А това нямаше да бъде първата ми трудова дейност. Още като ученик в III-ти клас, по тогавашната система, по време на ваканция- та, баща ми ме прати да помагам на негов познат, кукушанин, той правеше фунийки за сладолед. Моята задача, беше да ги подреж- дам в кутии по строго определен брой. Преди започване на рабо- тата, трябваше да си измия ръцете, и да облека бяла престилка. Следващото лято - при чичо Дино. Той имаше магазинче за поп- равка на радиоапарати. Аз не участвах в поправката, но всяка сут- рин трябваше да помета пред магазинчето, да отида да му купя кафе и пр. Редовно ходех да помагам на вуйчо ми Георги. Той бе- ше шивач и имаше магазинче на стотина метра от нас. Използваше ме най-вече за разпаряне на стари костюми, донесени му да ги “обърне”. Тъй като той не беше добре със зрението, гледаше аз да свърша тази работа. Първият понеделник на месец юли облякох стари дрехи и оти- дох на строежа. Баща ми ми каза да търся арх. Парашкеванов, с него е разговаряно и той е дал съгласие да започна работа. На строежа бях рано сутринта. Изчаках да дойде архитекта и му се обадих. Той извика надзирателя бай Иван и му нареди да ме при- еме на работа. На излизане от стаята, бай Иван ми каза няколко думи, които никога няма да забравя – „Хей момче, нищо че те е 28 довел арх. Парашкеванов, видя ли те, че не работиш – вън! Има и други мераклии за работа“. Първият ми работен ден на строежа беше с една тесла да из- важдам пирони от кофражните дъски и да ги изправям на една релса – за повторна употреба. В последствие, благодарение на старанието ми, бях повикан от зидарите да работя с тях. Те работе- ха на норма, а не на надница. Изкарах много хубави пари, почти три надници на ден, но и работата беше много тежка. Прибирах се вкъщи капнал от умора – хапвах нещо и веднага лягах да спя. Тъй като бях най-младият работник на строежа, а и най-дребният на ръст, редовно ми възлагаха преди бетониране да почистя дъната на колоните. За целта, в долната част на кофража бе оставен отвор. Аз трябваше да легна на земята, да бръкна в отвора и да извадя боклуците, които имаше на дъното. След почистването върху отвора се заковаваше дъска и се пристъпваше към бетонирането. Надзирателите на строежа бяха много строги, но и справедливи. Възлагаха ми определена работа и преценяваха времето, за което трябваше да я свърша. След като то изтече, идваха да проверят какво съм свършил. Ако работата е свършена и чакам да ми въз- ложат нова, добре, но ако не съм я свършил, ще ми кажат, че съм мързелив и че днес няма да ми пишат надница. Оплаквай се на арменския поп. Аз избягвах да имам такива разговори с надзира- телите. Понякога работех и на норма. Трябваше да се качват тухли по етажите със самарчето. Нормата, във всяка стая да се нареди фигу- ра от петнадесет реда по четиридесет тухли. Добре че тухлите бяха кухи и не тежаха много. Най-обичах когато имаше на две счупена тухла. Когато редях фигурата, половинките редях като цели, и по този начин икономисвах поне по едно качване на ден. Обикновено нормата си я изпълнявах един-два часа преди края на работния ден, след това в къщи да хапна и да си почина. На строежа се работеше от 8 до 12 и от 14 до 18 часа. На обед можеше да се нахраниш чудесно в стола на строежа срещу 50 лева (надницата ми беше 350 лева) – супа с месо, второто също с месо и десерт. Хляб – две големи филии, без купон. След обяда почивах- 29 ме до 14 часа. Аз си бях намерил една по-широка дъска, на която лягах. А защо брат ми не дойде да работи с мен? Първата година щял да кандидатства в политехниката, но целия месец август след изпитите, беше свободен. Следващата година – „ската се” – нали аз работех. Работата ми на строежа на Операта имаше и добра страна, вече имах право на купон за хляб „ФР“, т.е. вместо половин хляб на ден, както беше нормалната дажба, получавах по три четвърти. Сега това се вижда смешно, но тогава хляба винаги не достигаше вкъщи и придобивката бе добре дошла. Един ден помня беше сряда, ми бе възложено да почистя тро- тоара, пред строежа. Както си работех чух вик “Пази се!” и на сан- тиметри от мен падна тесла, изпусната от кофражистите, които работеха на 6-тия етаж. След минути при мен идва работника, кой- то е изпуснал теслата, прегръща ме, целува ме. Явно в този случай Господ ме спаси! Ако ме беше улучила теслата, никога нямаше да имам щастието да срещна Лидия! Сряда стана най-щастливия ми ден! Сряда беше денят, в който за първи път поканих Лидия да отидем на кино, и тя прие поканата. Сряда беше деня , в който сключих граждански брак. Какво повече! Следващата година, през лятната ваканция наново работих на строежа – с бетонджиите, паркетаджиите, джамджиите. По този начин се научих да зидам, да бъркам бетон, да редя паркет, да поставям стъкла на прозорци. През следващите години, при за- вършването на гимназията и по време на следването, при свобо- ден цял или половин ден, отивах на строежа. Надзирателите ме познаваха, знаеха, че работя съвестно и ме приемаха на работа. Така осигурявах по някой лев за себе си и за вкъщи. Парите, които изкарвах, давах на майка ми. С част от тях тя ми купи шлифер, а останалите? Къде отидоха моите пари, изкарани с труд – тези, които получавах при работата ми на строежа на На- родната опера? Те не бяха малко – всяка седмица получавах над 2000 лева. На строежа работих две лета като ученик от пети и шес- ти клас т.е. получил съм над 20 000 лева. Оставях си по някой лев, за да си купя нещо сладко, но не за цигари и алкохол. 30 Двете години в III-та мъжка гимназия минаха лесно, без голямо старание в учението от моя страна. Навика да отивам пръв в учи- лище продължи и често „отключвах” гимназията, като казвах на байчото, че идвам с влака от Банкя. А преди да отида на училище съм излизал да купя топъл хляб за закуска. Брат ми беше пълна противоположност на мен – ставаше от леглото едва, когато биеше звънеца за започване на часовете. Докато бях ученик в III-та мъжка гимназия, започнах да пея в хора при Македонския дом. Обичах музиката и пеенето в хора ми допад- на много. Зимните месеци, всяка събота имаше вечеринка на бе- жанци от Македония, родени в различни градове. Хорът откриваше вечеринката с няколко македонски народни песни. В него пееха Костадин Гугов и Илия Аргиров, които по-късно станаха известни изпълнители на македонски народни песни. От пеенето в хора има- ше и “аванта”. Всяка седмица ни даваха безплатен билет, за да гле- даме филм в кино “Македония”. По този начин успях да гледам “Рапсодия в синьо” шест пъти. Това е филм за Джордж Гершуин, много ми хареса музиката на филма. А така също и филма “А живота си тече” с Мики Руни. Освен хор, към Македонския дом имаше и танцов състав, който правеше фурор с изпълнението на русалийско- то хоро, тамбурашки оркестър и театрална група. Подготвяше се представянето на пиесата „Македонска кървава сватба“. Не зная кой ме е харесал, но ми предложиха да изиграя ролята на френския кон- сул – малка роля с десетина минути престой на сцената. Трябваше да произнеса на френски език няколко фрази. Бях облечен в черен фрак, цилиндър на главата, бели ръкавици и бастунче. Последните три неща трябваше да дам с „маниер” на „гавазина“, който ме пос- рещаше. Ролята изпълнявах много успешно. За съжаление, когато започнах да се подготвям за кандидат - студентската кампания, аз се отказах и от пеенето в хора и от учас- тие в театралната трупа. След реорганизацията на образованието есента на 1950 година от шести клас на III-та мъжка гимназия се отзовах в единадесети клас на 13 единно училище. За първи път започнах да уча в един клас с момичета. Предстоеше ми дипломиране и кандидат- студентски изпити. Имах амбицията да завърша и висше образова- 31 ние. От всички предмети, най-добре бях по математика, а най слаб по български език. Когато учех в 11-ти клас, във физкултурния салон на училището често ставаха импровизирани забави, на които танцувахме – нали вече учехме с момичета. Наш съученик свиреше на банджо - нещо подобно на акордеон. На забавите се допускаха само ученици от 10-ти и 11-ти клас. От ръководството на комсомола ми бе възло- жено да следя на тези забави танцуващите да не се „кълчат“ т.е. да няма буржоазно влияние?! Аз се оказах либерално настроен и не „натопих” никой от съучениците ми. Абитуриентската вечер беше повече от скромна – за разлика от тези, които се провеждат сега. Изгладих си единственият панталон, който имах и си облякох чиста риза. Майката на един от съучени- ците ми ни опече агне, малко картофи и зелена салата. Пиене – лимонада. Оркестърът – това беше нашият съученик, който свире- ше на банджо. Веселихме се до зори. Прибрах се вкъщи и легнах да се наспя. Към обяд, вкъщи пристига „байчото” на училището и казва на майка ми, че в 14 часа трябва да съм при директорката на училището. Майка ми се уплашила – какво ли съм направил, та ме викат при директорката. В 14 часа бях в кабинета на директорката. При нея имаше двама офицери. Те започнаха разговор с мен, като ми предлагаха да пос- тъпя във военно училище и да стана офицер. Убеждаваха ме, колко хубава е тяхната професия и какви големи заплати вземат. Аз кате- горично отказах. Бях се информирал предварително, че като роден в началото на 1934 година, при провал на кандидат - студентските изпити няма да ме вземат войник. Така приключи едночасовият разговор с офицерите. Не можаха да ме убедят. Побързах да се върна вкъщи, за да успокоя майка си. Завърших средното си образование. Дипломата ми беше №1, а успехът ми – 4.98 (при шестобалната система), което не е малко, но не е и много. Ако брат ми ми помагаше при изпълнението на до- макинските задачи, които непрекъснато ми се възлагаха, моята диплома сигурно щеше да е поне с половин единица по-голяма, а неговата – може би с половин единица по-малка. Когато казах на баща ми, че ще кандидатствам политехниката, той ми се сопна, 32 какво ще ви правя двама инженери? Брат ми беше студент втори курс строително инженерство. Все едно, че баща ми имаше конст- рукторско бюро, в което можеше да работи само един инженер. Предстояха кандидат - студентските изпити. Зарязах всичко дру- го, освен подготовката за тях. Попълних формулярите за кандидат- стване и направих една глупост, която ми костваше много нерви и напрежение. Имахме право да кандидатстваме по две специалнос- ти. Аз записах като първа специалност инженерна геология, която много желаех да следвам, а втора специалност, вместо да запиша такава, в която сигурно щях да влезна (минно инженерство или земеустройство), аз записах строително инженерство! На изпитите се провалих – балът ми 27.73 (при максимум 36.00) не бе достатъчен, за да влезна като студент в политехниката. Въп- реки, че на най-трудният изпит – този по математика изкарах отли- чен 5.50, провали ме изпита по български език – изкарах 3.00. А защо трябваше да има изпит по български език? Нали щях да ста- вам инженер, а не литератор? В началото на месец ноември научих, че ще приемат допълни- телно студенти в специалността минно инженерство, но само таки- ва, които имат записана тази специалност в кандидат - студентски- те формуляри. Веднага подадох молба в Комитета за наука, изкуст- во и култура да ми се разреши да променя втората си специалност вместо строително инженерство – минно инженерство, за която балът ми бе предостатъчен. Междувременно помолих леля ми Христина (първа братовчедка на баща ми), която бе женена за Борис Тасков, да го помоли той да се обади на Жак Натан – шефа на Комитета, да уважат молбата ми. Знаех, че двамата са много близки приятели. Борис Тасков се ре- ваншира за помощта, която баща ми му бе оказал, когато е бил нелегален. След няколко дни получих писмо подписано от Жак Натан, че Комитетът за наука, изкуство и култура нарежда да бъда приет за студент в политехниката – специалност минно инженерст- во. С писмото отидох в Политехниката, представих необходимите документи и се записах за студент. 33 СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ Ето ме най-после студент 1-ви курс в политехниката. Не в специ- алността, която много желаех. Трябваше да наваксам пропуснатите лекции – започнах следването на 15 ноември, т.е. 45 дни по-късно. На януарската изпитна сесия трябваше да положа изпити по два предмета. Единият от тях, този по дескриптивна геометрия, за мен беше много лесен. В курса се сприятелих с внука на ген. Владимир Вазов също Владимир. Но като се прехвърлих в специалността “Инженерна геология”, връзките ми с него постепенно прекъснаха, всеки пое своя път на развитие. След един от часовете по френски език, преподавателя Благой Даков ме запита, не съм ли син на Атанас Гълъбов – отговорих му – да. Той бил много близък приятел на баща ми, дълги години бил във Франция. След войната се върнал в България, а предната годи- на станал преподавател по френски език в политехниката. Разказах му за моите перипетии по постъпването в Политехниката и за же- ланието ми да следвам инженерна геология. Той ми каза, че може да ми помогне да се прехвърля в специалността, която искам, но това може да стане в началото на вторият семестър – т.е. през фев- руари. Не бях на себе си от щастие! На януарската сесия си взех изпитите и чаках да започне вторият семестър. В началото на месец февруари, потърсих Благой Даков. Той ми каза, че въпроса с прехвърлянето ми е уреден. Разговарял с ректора на политехниката и последният е дал съгласие. Трябва да отида в канцеларията, за да уредя формалностите. Веднага свърших всичко, което трябваше и на другият ден бях студент специалност „Инженерна геология”. Запознах се с новите ми състуденти, опреде- лиха в коя група ще ме запишат и семестъра се изтърколи бързо. Смятах, че съм най-младия в курса, но не. Оказа се, че по-млад от мен е Илия Бручев. Той в края на кариерата си стана академик. Към Политехниката имаше студентски стол, менза, както го на- ричаха студентите, в който срещу 5 лева, можеш да обядваш и да вечеряш. Но явно семейството ни нямаше достатъчно средства, за да може да се храним с брат ми в мензата. Трябваше да се храним в къщи. Пътуването от къщи до Политехниката отнемаше около 30 34 минути - 15 минути пеша до трамвай №2 и 15 минути - с трамвая. Много често имахме лекции до 12 часа, а след това от 13.15 часа - упражнения. С малко усилия успявах да отида до вкъщи и за 15 минути да обядвам, малко бързо, но нямаше друг изход. Лятната сесия изпитите бяха значително повече и затова реших да оставя най-трудния, този по висша математика, за септемврийс- ката сесия, за да мога да се подготвя по-добре за него. С останали- те изпити успях да се справя успешно. Първият семестър Висша математика ни преподаваше проф. Брадистилов. Не знам защо, но много мразеше архитектите. По време на лекцията задаваше някакъв въпрос, и посочваше някой да отговори на въпроса. Ако се случеше да е студент по архитекту- ра, и да не може да отговори на въпроса, казваше “И едно магаре да вържеш тук, то ще стане архитект”. Обръща се към “байчото”, който изтриваше дъската, на която професора е писал с тебешир, и той отговаряше правилно. “Ето - казваше професорът, който вни- мава е научил математиката”. А байчото едва ли имаше основно образование. Вторият семестър Висша математика ни преподаваше проф. Ге- оргиев. Него съм го запомнил с това, че любимото му нещо е като се прибере вечер в къщи, да седне във фотьойла и да чете книга с висша математика. Нямаше телевизия по това време. Месец септември бях готов за изпита по висша математика. За- дачите и най-трудните решавах безпроблемно. Теорията беше „су- ха” и трудно я усвоявах. На изпита се падаше по един теоретичен въпрос и една задача. Задачата, която ми се падна реших много бързо, но по теоретичният въпрос, почти нищо не можах да се сетя. Отправих се към катедрата, където проф. Георгиев изпитваше друг студент, като смятах, че са приключили с изпита му. Когато стигах до тях разбрах, че те спорят. Студента твърдеше, че в условието на задачата има грешка и тя не може да се реши. Професорът се под- хилкваше! Обърна се към мен и ме попита: „Колега, вие можете ли да решите тази задача?” Погледнах задачата и казах „да”. За 2-3 минути, пред него я реших. Професорът ми каза браво. Писа 3 на изпитвания преди мен студент и ми каза да седна до него, за да ме изпита. По тактически съображения първо му дадох листа с реше- 35 ната задача. Професорът го погледна и каза още веднъж „Браво”. На теоретичният въпрос, почти нищо не можах да кажа. Професо- рът ме изгледа и ми каза – „Смятах да ти пиша отличен, но теория- та не я обичаш. Затова добър 4”. Успях да взема този много труден изпит благодарение на задачите. През пролетта на 1952 година, завърших курс за съдия по лека атлетика, без да подозирам, че това ще изиграе най-важната роля за бъдещето ми. Леката атлетика ме свърза със съпругата ми Лидия! Намирайки свободно време (лекоатлетическите състезания бяха обикновено в събота и неделя), постепенно се увлякох по съдийст- вото. Първоначално бях съдия трета категория. Постепенно с годи- ните, ако съдийстваш и се изявяваш добре, но и след изпит се ста- ваше втора, първа и накрая републиканска категория. Аз достигнах тази категория през 1958 година. Покрай мен, по съдийството се увлече и Лидия, когато престана да тренира и да се състезава. Заед- но си „губихме времето” събота и неделя. Плащаха се хонорари за съдийството, не големи, но все пак нещо в онези безпарични годи- ни. През 1959 година бях избран за член на ръководството на съ- дийската колегия и ми бе възложено заедно с още един колега съ- дия да напишем нов правилник за състезанията по лека атлетика, като го съобразим с международния. Последното за мен беше лес- но, тъй като ползвах добре френския език. След доста работа, пра- вилника беше готов. Съдийската колегия го разгледа и прие. Отпеча- таха го. Ние получихме само благодарност за положеният труд. Започнах втората година със самочувствие. Опознах състуденти- те ми и завързах нови приятелства. От ръководството на Комсомо- ла ми бе възложено да стана помощник ръководител на кръжок по геология към Двореца на пионерите. Не можех да откажа. В кръ- жока имаше двадесетина деца на 11-12 годишна възраст. Ръково- дител на кръжокабеше една симпатична учителка завършила гео- логия в Университета. Най-интересното беше, че сред децата от кръжока бяха дъщерите на Тодор Живков и на Петър Коларов (си- нът на Васил Коларов) - Людмила и Цветанка . 36 След години като разказвах на свои приятели за този кръжок, винаги ми казваха, че съм сбъркал че не съм „свалил” Людмила, бъдещето щяло да ми бъде подсигурено. Как съм можел да “сва- ля” 11-годишно дете, не ми е ясно? В края на 1952 година, за първи път се направи импровизирано честване на студентския празник. На две-три маси, в коридора пред зала 227, студенти от други курсове и специалности, като Мо- рис Аладжем, Трошана и други свириха, а ние танцувахме в кори- дорите. Не танцувах с Лидия, още не бяхме станали гаджета. Това щеше да стане след една година. Най-голямата ми „излагация” стана в часовете по геодезия. Имахме лекция в зала 250, най-голямата в политехниката. Както винаги, седях на първия ред, да правя добро впечатление на пре- подавателя, може да запомни физиономията ми и да имам ползва от това при изпита. Предната лекция си спомням, че преподавате- ля Петко Петака, така го наричаха студентите, защото при него лес- но се изкарва отличен, ни беше обяснявал как се остри молив, с какъв молив трябва да се чертае на паус и пр. Изведнъж, той се провикна: „някой студент да има химически молив?” Веднага ско- чих и му подадох химическия молив, който имах. Той най- демонстративно го счупи на две и го изхвърли през отвореният прозорец. „Инженер химически молив не ползва!” Цялата зала избухна в смях. Потънах от срам. Явно, човек не трябва винаги да е толкова старателен. В началото на следващата година почина патрона на политехни- ката – другарят Сталин. Поставиха на една маса бюста му и ние бяхме задължени да даваме денонощен почетен караул пред бюс- та. На мен се падна да давам караул, естествено през нощта, от полунощ до 4 часа. С парите бях сравнително добре. Когато имах свободно време работех на строежа на операта и взимах по някой лев. Като съдия по лека атлетика съдийствах на състезания – и от там падаше по някой лев. Получавах стипендия, но нея давах на майка ми. Можех да заделям от нея поне 50 лева месечно, толкова, колкото моите колеги даваха за цигари. И тези пари да ги спестявам. 37 Един пролетен ден на 1953 година, при завръщането ми вкъщи, заварих една „лелка“, приятелка на майка ми. При разговора с нея, тя ме попита кой курс съм, как върви следването. Попита ме има ли хубави момичета около мен, на което и отговорих, че всичките ми колежки са по-стари от мен и аз не им обръщам внимание. То- гава тя ми предложи да ме запознае с едно хубаво момиче, внучка на една от сестрите на Иван Вазов. Нали преди година-две бях приятел с внук на брат на Иван Вазов. Последното много ме впе- чатли и аз изявих желание за такова запознанство. След няколко дни, тя ме заведе при това момиче. Запознахме се и както смятах за нормално, предложих и да излезем заедно следващата вечер. На срещата бях точно навреме. Тръгнахме да се разхождаме към градинката на баня „Лозенец“. Седнахме на една пейка и тя извади кутия цигари. Предложи ми да запалим по една. Аз отказах, но тя си запали цигара и си я изпуши. Нещо се прекърши в мен! Явно е, че насилието на моите съученици преди години е създало от мен непримирим враг на цигарите. Побързах да си тръгна под предлог, че утре имам контролно и трябва да уча тази вечер. Оп- ределих и нова среща след два дни, но на нея не отидох. Така за- върши това мое запознанство. Пролетта на 1953 година бях определен за отговорник на сек- цията по лека атлетика в Политехниката. Без да съм “женкар”, предпочетох царицата на спортовете – леката атлетика, а не царя – футбола и не сбърках! Успяхме да проведем чудесно състезание, при откриването, на което едва не пострада ректорът ни, проф. Квартирников. Той бе качен на една маса, за да произнесе кратко слово. По време на словото, той непрекъснато пристъпваше нап- ред. По едно време погледнах, че предната половина от обувките му бяха извън масата. Реагирах моментално, като застанах пред него и го накарах да отстъпи назад. Щяхме да направим голяма беля, ако беше паднал от масата. Месец след това се проведоха и студентските игри по лека атле- тика. Благодарение на добрата организация в нашият отбор, в крайното класиране победихме за първи и последен път отбора на Висшия институт за физкултура. За последен път, защото есента на същата година политехниката беше закрита. Вместо нея се появиха 38 четири нови института Инженерно-строителен, Машинно-електро технически, Химико- технологически и Минно-геоложки. Дадоха ни нови факултетни номера и се оказа, че моят и този на Лидия са еднакви – №178 (нали бяхме в различни факултети). Може би този номер ни свърза завинаги? И тази изпитна сесия мина успешно. Следваше кратък стаж в Макоцево. Първата вечер на стажа седнахме да вечеряме – кой каквото носи. Една от колежките ми извади повече от десет пър- жени кюфтета. Къде съм виждал такова изобилие. Вкъщи, майка ми ни даваше за обед или вечеря, не повече от две. Не помня кол- ко кюфтета съм изял, но през нощта ми стана лошо, повръщах, раз- стройство, едва не загинах. Добре, че всичко се размина без пос- ледствия. Предстоеше двумесечен войниклък, в 54-ти сапьорен полк Со- фия. Никой не роптаеше срещу това, че цялото лято ще бъдем в казармата, защото по този начин отървавахме три години войниш- ка служба. Първият месец изкарахме в София, а вторият на палатки в Панчарево. Програмата за обучение беше много натоварена. Най не достигаше времето за сън. Не ми се беше случвало да ходя и да спя, но при един поход, от Панчарево до язовир Искър и обратно, ми се случи и това. На лагера в Панчарево се проявих като войник, който може да пази родината. През деня имахме занятие за направата на пеше- ходен мост на река Искър. Мостът беше германски, трофеен от надуваеми гумени лодки и пасарелки върху тях. До края на заняти- ето успяхме да го сглобим и поставим в реката. Аз застъпих днева- лен и имах за задача да наглеждам моста. Кой ли ще дойде да го открадне? По едно време в тъмното приближава някой и аз изк- рещях: „Стой, ще стрелям!” и щракнах затвора на винтовката. Пат- рони в нея нямаше. Но за авторитет. Някой веднага ми отговори, „Недей да стреляш бе младежо, аз съм старшина Гиздов, знамено- сеца на поделението, смятам, че ме познаваш. Искам да отида до село Герман, като мина по моста”. Приближи се. Познах го. Като му обясних, че не ни дават патрони при дежурствата, той гръмко се засмя. Аз помислих, каза той, че имаш патрони щом си на пост и от страх може да натиснеш спусъка. 39