Александър Гълъбов ТРУПАЙКИ СПОМЕНИ... Нещо като автобиография Не! 1 Трето , допълнено издание София, 2022 2 Александър Гълъбов ТРУПАЙКИ СПОМЕНИ... Нещо като автобиография? Не! Трето , допълнено издание София, 2022 3 Пиша и посвещавам тази книга в памет на моята лю- бима Лидия, с която изживяхме 66 щастливи години – честно и почтено Вече навърших 86 години! Благодаря на Бог, че ми е отредил такава съдба и ми е дал възможността да ги достигна. Не всички имат това щастие. Сигурно за това ми е помогнал и фактът, че ни- кога не съм пушил, че съм враг на алкохола, особено на твърдия! Родил съм се в началото на в тората третина на XX век. Била е много студена и снежна зима. Когато са ме прибрали от Майчин дом с файтон (през зимата това са били специално пригодени шейни, теглени от два коня), файтонджията е отказал да влезе в улица „Мияци“, къ- дето е била нашата къща, защото го е било страх да не затъне в дълбокия сняг. Баща ми решил проблема – увил ме в още едно одеяло и ме пренесъл до вкъщи по тясната пътечка в дълбокия сняг... 4 РОДИТЕЛИ Баща ми Атанас Андонов Гълъбов е роден в края на 1892 годи- на в най-българския град в тогавашната Османска империя – Ку- куш. В града, освен българите, е имало само турски войници. Това е родният град и на Гоце Делчев! Според баба ми имаме родстве- на връзка с него. Нейна братовчедка е била омъжена за братовчед на Гоце Делчев. Иди го док азвай. Но градът е малък, напълно е възможно. Град Кукуш е родното място и на Христо Смирненски. И с него имаме подобна родствена връзка. За него си спомням една много интересна мисъл за ергените и женените, която баща ми ми е каз- вал: „Между ергените и женените мъже има една солидна ограда с една порта по средата. Ергените напират да влязат през портата при женените, а женените напират да излязат и да станат пак ер- гени. На моменти ергените надделяват и някои успяват да влязат при женените, а на моменти обратното, женените надделяват и някои стават отново ергени“. За да се отърват от гръцкото църковно влияние, българите от града сключват уния с папата в Рим, с която те признават папата за свой върховен ръководител, а той им разрешава уредбата в църк- вите да е съгласно каноните на източното православие и службите да се извършват на български език. Не е случайно, че на кръщел- ното свидетелство на баща ми, най-отгоре, пише „Българска чер- ковна община град Кукуш“. Основното си образование баща ми е завършил в Кукуш. След преместването на семейството в Солун е постъпил във френския колеж управляван от Ордена на лазаристите . Понеже е католик, обучението му е било безплатно. Успял е да завърши пети гимна- зиален клас (девети клас по сегашната система), което за времето си е било добро образование. Началото на Балканската война (октомври 1912 година) го за- варва в град Солун. Започва записването на млади българи в Ма- кедоноодринското опълчение. Той също е искал да се включи в него, но приемат за опълченци само младежи навършили 21 годи- ни. Ами сега? На помощ идва „вуйчо поп” (брат на баба ми, който 5 е бил поп в град Кукуш). Той му издава ново кръщелно свидетелс- тво, в което годината на раждането му е коригирана от 1892 на 1890. С това кръщелно го приемат в Македоноодринското опълче- ние. За по-сигурно прикритие на „фалшификацията“, той се запис- ва не в Кукушката дружина, където с много от младежите се е поз- навал и те са знаели неговата възраст, а във Воденската дружина. След кратка военна подготовка, в началото на 1913 година дружината е заела позиции на брега на Мраморно море при Шаркьой. В края на месец януари турците правят десант при Шаркьой, като първоначално успяват да стоварят значителни сили на брега. В началото на десанта, баща ми е прострелян в областта на корема, вследствие на което губи много кръв и изпада в без- съзнание. Остава да лежи на бойното поле. В края на деня българската войска, главно опълченски дружи- ни, успяват да изтласкат турците и да ликвидират десанта. Вечерта късно, след приключване на сраженията санитари тръгват да тър- сят по бойното поле ранени (все още живи) на принципа „този е още топъл“. Така намират баща ми. Занасят го в санитарната па- латка, където успяват на извадят куршума и да го спасят! След го- дини, като дете, когато ходехме на баня, винаги съм се чудил, за- що баща ми има два пъпа? – ами вторият е от зарасналата рана от куршума. Дядо ми по бащина линия Андон, или както са го наричали близките му Доне, е бил строител по професия – дюлгерин, фурия в работата си. Договарял строежа на къща и я изпълнявал бър зо и качествено. Тъй като работата в Кукуш била малко, в началото на 20 век се преместил със семейството си в Солун. Там се строяло повече и имало повече работа. Но дядо ми имал голям недостатък – може би е бил най-голямата пиянка на Солун. Вечер след работа – в кръчмата. Когато ставало време да затварят кръчмата – дядо ми „кьоркютук” пиян! Кръчмарят го мятал на магарето му като дисаги. Магарето си познавало стопанина и полека, полека го за- карвало до вкъщи. И баба ми си знаела работата – сваля го от ма- гарето и направо в постелята, да се наспи. На сутринта пак на ра- бота и това се повтаряло всеки ден. Дядо ми е изпил пиенето не 6 само на баща ми (той не близваше алкохол), но и това на брат ми и на мене! Сега, когато сестра ми прехвърли 75 години и все повече проя- вяваше характера на баба си Кима, разбрах защо дядо ми Андон е предпочитал вечер да отиде в кръчмата. Ами с такава жена вкъщи като баба ми Кима – явно защо. Дядо ми е починал сравнително млад, ненавършил 50 години. Той се простудил при бягството им от Кукуш през юни 1913 година. През целият път до България са ги валяли дъждове. Баба ми обаче често е казвала, че той се е „разсъхнал” по пътя без пиене. За из- гонването на гръцките свещеници от град Кукуш и сключването на уния с папата, гърците си отмъстили – градът е бил опожарен до основи. Не са посмели да запалят само църквата „Свети Георги“, разположена на малко възвишение. Баба ми Кима Танева Бижева (майка на баща ми) е била коло- ритна личност – „чепата” кукушанка. На сватбата й, след като се събрали сватбарите и трябвало да тръгнат за черквата, тя казала „този не го искам” и скъсала булото, с което се покривало лицето на булката. След дълги кандърми и заплахата, че ако не се ожени днес, никой няма да иска да се ожени за нея и ще остане стара мома, най-накрая се съгласила. Ами сега – няма було! Накрая ре- шили въпроса – няколко парчета от скъсаното було около косата, без да се закрива лицето. И сватбата се състояла. В последствие това станало мода в Кукуш – вече булките не отивали в черквата със закрито с було лице. От брака й с дядо ми са се родили 11 деца, като три пъти баба ми е раждала близнаци. За съжаление живи са останали само ба- ща ми и леля ми Магдалина, две години по -млада от него. Всички останали деца са починали преди да навършат една- две години. След преместването в Солун, баба ми като католичка се урежда на добре платена работа – чистачка във френския колеж. В първите години на двадесети век, жените не са работели, били са домаки- ни и са се грижели за семейството. След края на войните – 1918 година, баща ми е демобилизиран и идва в София при майка си и сестра си – без работа и без средст- 7 ва за препитание. След няколко трудни години решава да замине за Америка. По това време усилено се търсели работници за там. Подписал договор и вече се стягал за път, к огато разбрал, че съз- дадената комисия по оценка на бежанските имоти в Гърция търси да назначи служител, владеещ френски, гръцки, турски и българс- ки езици. Явил се в комисията и веднага го назначили. Трябвало обаче да се отърве по някакъв начин от подписани ят вече договор за работа в Америка. Слава Богу, успял да намери човек, който се съгласил да замине вместо него. Работата в комисията по оценка на бежанските имоти била много добре платена. След четири го- дини работа в комисията, баща ми се замогнал и успял да събере необходимите средства за построяването на собствена къща в София. Майка ми Милка Иванова Пастърмаджиева е останала на чети- ри години кръгло сираче. Баща й, дядо ми Иван е загинал на 3 но- ември 1912 година при Чаталджа в село Тарфа. Баба ми Сийка, изглежда не е могла да прежали своя съпруг и е починала в края на същата година. Майка ми и по -малката и сестричка Събка са отгледани в семейството на сестрата на баба ми Сийка – баба Мар- га. Майка ми е завършила педагогическата гимназия в Ямбол. Есента на 1928 година започнала работа като начална учителка в пограничните села на Елховска околия. Лятото на 1930 година, нейна леля живуща в София я кани на гости, като и казва, че иска да я запознае с едно съседско момче „македонче” – непушач и не употребяващ алкохол. Изглежда тези две качества на човека са били много важни, но и много рядко срещани в ония времена. Момчето е паралия и в момента завършва строежа на собствена къща в София. Майка ми се отзовала на поканата. Запознали се с баща ми и изглежда са се х аресали! Баща ми и предложил да по- мисли като се върне в Ямбол и да му изпрати писмен отговор да или не. Когато майка ми си тръгнала за Ямбол, баща ми наел файтон до гарата, а за изпроводяк и подарил луксозна кутия шоколадови бонбони на Пеев. Подаръкът много впечатлил майка ми. Къде е виждала шоколадови бонбони в пограничните села на Елховско. 8 Отговорът естествено бил ДА. По-добре семеен живот в София, отколкото да продължава да учителства на село, без голяма перс- пектива за бъдещето. Сватбата станала в началото на месец октомври. Била голяма и весела, като всяка сватба. Младото семейство се настанило в но- вопостроената къща на улица Мияци, но с баба ми Кима! Сега раз- бирам, колко е било трудно на майка ми да живее с баба ми Кима. Всичко, което е трябвало да се направи – баба ми Кима е сведуща, а майка ми не знае как да го направи. Каквото направи майка ми – все не е както трябва. Това накарало майка ми, макар и бременна с брат ми, да изкара курс в стопанското училище, но и това не помогнало – баба ми Кима е всезнаеща! Баща ми е нямал постоянна работа, но изглежда е спечелил много пари при работата си в Комисията по оценка на бежанските имоти. В средата на следващата година се ражда брат ми. Съглас- но тогавашният обичай, кумът е определял как да се казва ново- роденото дете. Дали са му името на най-големият син на кума – Петър, който е станал и негов кръстник. Когато съм се родил аз, две и половина години след брат ми, баща ми праща покана за телефонен разговор с кума, който е живял в Самоков, за да го пита как да ме кръстят. Тогава телефонните разговори са ставали в по- щите, след предварителна покана за дата и час. По това време, кумът е бил в съседната кръчма, добре почерпен и е бистрил по- литика. Той се дотътрил някак си до пощата и баща ми му казал: „Роди ми се втори син, мога ли да го кръстя Андон (името на моят дядо)?” Кумът добре подпийнал и с размътена глава от бистрената политика в кръчмата отсякъл: „Ще го кръстиш Александър Маке- донски” и му затворил телефона. На следващият ден баща ми отишъл в общината да ме запише. Там му казали, че могат да ме запишат само като Александър, но не и Македонски. Баща ми се съгласил и така съм останал да се наричам Александър. Майка ми гальовно ме наричаше Сашко. 9 ДЕТСТВО И УЧЕНИЧЕСКИ ГОДИНИ Естествено, от детските години лични спомени имам малко. Пър- воначално сме живеели в къщата на баща ми на улица Мияци, с малък, но хубав двор и тиха улица – преминаването на каруци по нея е било събитие. „Чепатата” ми баба Кима осъдила баща ми, къщата да бъде нейна, тъй като мястото, на което е построена било нейно – дадено и като бежанка. Тя много добре е знаела, че къщата е построена с парите на баща ми, спечелени при работата му в ко- мисията по оценка на бежанските имоти. Освен това, други преки наследници, освен мен и брат ми, тя е нямала. Дъщеря й, леля ми Магдалина е била женена, но не е имала деца. Наложило се да се преместим в квартира под наем в близост до гара Захарна Фабрика на ул. Кралев дол, в двуетажна къща, на стотина метра от околов- ръстната ж.п. линия. В партера на къщата е имало бакалница, а ние сме ползвали горния етаж – стая, кухня и малък вестибюл. В близост до къщата, в която живеехме имаше борова гора и въздухът беше много чист. Лятно време отивахме с майка ми и брат ми да събираме шишарки в гората, за да има с какво да се палят печките през зимата. По улицата редовно минаваха продавачи на плодове и зеленчуци, на печена тиква, на боза и пр., като канеха купувачи, викайки колкото им глас позволява. Бозаджията беше с голям гюм с боза на гърба и малка каничка с вода в ръка, уж да из- мие чашата, с която е пил предишният клиент. Майка ми не разре- шаваше да пием боза от тези чаши, даваше ми една каничка, да отида да ми я напълни бозаджията и да пием боза вкъщи. Най- интересен ми беше чичкото, който продаваше печени (на скара, която носеше на гърба си) дробчета, шишчета, кюфтенца и други вкусотии. Аз го наричах чичкото с коминчето . Бях много доволен, когато майка ми купуваше от него, след това си хапвах сладко, сладко. Майка ми не купуваше всеки ден от чичкото. Обикновено ще ми даде да изям една филия, поръсена със сол и червен пипер и няколко капки олио. Масло? Май че нямахме пари да купуваме такова нещо. Най-обичах след тази закуска да хапна парче диня и майка ми с лъжица да остърже кората и да ми даде да изпия сока. Минаваха и цигани, които се провикваха: „Стари дрехи купувам!“. 10 Една сутрин пристигат бабите и лелите ми от Ямбол. Майка ми им отваря и те остават като гръмнати, като я виждат. Показват й телеграма, в която пишело „Милка почина – Атанас!“. Кой е изпра- тил тази зловеща телеграма от София, не се разбра. Баща ми е хо- дил в Централна поща, но от там му казали, че при изпращане на телеграма не изискват лицето изпращач да се легитимира. Майка ми обаче бе твърде убедена, че това е дело само на баба Кима. Най-трайният спомен от детските ми години е страхът от кучета. Когато съм бил на около три години, при гостуване на село при на- ши познати тяхното куче, доста голямо на ръст, ме съборило на зе- мята и аз съм изпитал панически страх, който е останал в съзнание- то ми завинаги. Най-интересният спомен от детството ми е посещението при на- ши познати, които току що си бяха закупили радиоапарат. Бях на около шест години, застанах пред радиоапарата и се чудех къде се е скрил човека, който говори и пее. Издебнах момент, в който няма- ше никой около мен, и отворих вратичката на нощното шкафче, върху което бе радиоапарата. За мое учудване вътре нямаше никой. За да започна училище, през есента на 1940 година, съгласно то- гавашните правила, родените през първите три месеца на 1934 го- дина е трябвало да положат своеобразен изпит, за да им се разре- ши да започнат училище. Майка ми, като бивша начална учителка, ме е подготвила много добре за този изпит. Стихотворението, което съм издекламирал пред комисията, го помня и до ден днешен: Бабо мравке, где така? - Тичам щурчо за храна. А ти с таз гъдулка где си тръгнал ти сега? Днес калинката е булка и съм канен на свирня. А когато сняг забръска, що ще правиш ти зимъска? Ще поискам срам не срам от твойто житце сбрано. Аз пък няма да ти дам, гиди дърти мързелан. С това стихотворение съм направил много добре впечатление на комисията. Втората част на изпита – подреждане на картинки на животни, предмети и превозни средства, които предварително бяха отрязани на две и разбъркани, също съм се справил успешно. 11 И така съм получи л разрешение да бъда записан в първо отделе- ние. Започнах училище във френският колеж „Св. Св. Кирил и Мето- дий” управляван от Братята на християнските училища, орден съ- ществуващ и до днес . Преобладаващата част от съучениците ми бяха еврейчета. Имаше три арменчета и няколко българчета, едно от които бъдещият професор Владимир Топенчаров. Учениците от отделенията и прогимназията учехме на улица Пиротска 9. Между магазините имаше проход, който ни отвеждаше в двора на коле- жа. Всички учебни стаи бяха просторни и с южно изложение. Поради това, че отиването и връщането от училище беше зат- руднено, защото живеехме далеч от колежа и трябваше да полз- ваме трамвай, баща ми нае нова квартира – на улица Паисий до Пиротска. Отивахме и се връщахме с брат ми сами от училище – пеша, като това ни отнемаше не повече от десет минути. От пренасянето помня само, че ми разрешиха да седна до ка- руцаря и да се повозя от Захарна фабрика до новата ни квартира. По-късно разбрах от майка ми, че тя е искала да наемат квартира на ул. Пиротска, в триетажна нова кооперация, на стотина метра от тази, която наехме. Квартирата е била с две просторни южни стаи, тъмен хол, голяма кухня, баня и клозет, а не с външен клозет като тази на ул. Паисий. Баща ми е бил против – стаите били към ул. Пиротска и трамваят, който минаваше по улицата, щял да му шуми много – нямало да може да спи. Новата квартира имаше две стаи – едната за родителите ни, а другата – за мен и брат ми. Нашата стая не се отопляваше и зимата беше голям „клинчар”. Имаше миниатюрна кухня и вестибюл, в който се хранехме. Храненето беше ритуал – никой не можеше да започне да се храни преди баща ми. Баща ми имаше навика, като се прибере вкъщи да обядва, да легне и поспи час-два. По това време – никакъв шум вкъщи. Когато времето беше хубаво, отивах навън да играя, но когато беше сту- дено, трябваше да стоя вкъщи и да „не мърдам”. Май този навик е наследил и сина ми. Аз си лягам само, когато съм болен. 12 От вестибюла започваше дървено стълбище, по което се стига- ше до тавана. Много обичах този таван. В единия ъгъл имаше мал- ко прозорче и аз си бях обзавел малка стаичка, в която си играех- ме с момчетата от двора. По -късно разбрах, че по време на бом- бардировките в тази стаичка е спал Борис Тасков, като нелегален. Баща ми му дал ключа от жилището, когато ние сме били евакуи- рани в Самоков. Фактически, стаичката е станала нелегална квар- тира. Винаги съм се запитвал след това, защо баща ми не е поже- лал да стане „активен борец” – щеше да има аванти и за нас? Той е считал, че трябва да помогне на роднина и нищо повече. Борис Тасков е съпруг на първа братовчедка на баща ми. Бил е член на Политбюро и ЦК на БКП, Министър на търговията. Новата ни квартира на улица Паисий не беше просторна, но по- не беше близко до френския колеж. Тя беше много удобна и за баща ми, тъй като той беше наел магазинче на улица Мария Луиза, в близост до Халите – за покупко-продажба на злато, сребро и ценни книжа. Магазинчето беше малко, с размери 1,5 на 2,5 метра и повече от двама души не можеше да побере. Баща ми беше вто- рият българин, който отговаряше такова магазинче. До тогава тази търговия се е извършвала само от евреи! Няколко години след 9- ти септември 1944 година, магазинчето беше затворено, тъй като държавата забрани на частни лица да извършват подобна търго- вия. След това баща ми започна работа в Македонската банка, където се и пенсионира. Най-хубавото за мен и брат ми беше, че в къщата, в която беше новата ни квартира, живеехме пет момчета на приблизително ед- наква възраст. А в съседните къщи около нас живееха и други на- ши връстници. Движението по улицата беше много малко, така че имаше къде да си играем в свободното време. Освен това, в съ- седство беше начално училище, което имаше голям двор, в който също обичахме да играем. Нямаше компютърни игри като сега, но и тогава имаше интересни игри – на топчета, ашици, челик, стра- жари и апаши, кралю-порталю, криеница, а когато имаше и моми- чета – на пускам, пускам кърпа. За съжаление сегашното поколе- ние деца не знаят тези игри. Зимно време, при наличието на сняг, строяхме снежни крепости и се биехме със снежни топки. 13 Не знам дали, защото сме били повлияни от бомбардировките, но имаше и опасни игри – вдигане във въздуха на празни консерв- ни кутии. Някое момче бе донесло карбид. В съседният училищен двор изкопавахме дупка с размерите на консервената кутия, която предварително е пробита с пирон на дъното. Слагахме карбида на дъното на дупката, поставяхме кутията с дъното нагоре, така че добре да запуши дупката, наливахме вода. Едно момче държеше пръст на дупчицата, а друго запалваше парче вестник прик репен на дълъг прът. Поднасяше горящия вестник над кутията и гръм. Кутията хвърчеше на десетина метра височина. Играехме и футбол, но с парцалена топка. Бяхме си разчертали игрище на улицата. Най-мразехме, когато мине някоя каруца, ко- нят да остави фъшкии. Тичахме бързо вкъщи за метла и лопата, за да почистим игрището. В близост до къщата, в която живеехме имаше малко магазин- че, в което работеше един шивач. Вечно ни се караше, че играем футбол пред магазинчето. Сигурно се опасяваше да не счупим ня- кое прозорче на магазина. Ние децата, много мразехме този „чич- ко“. Един ден решихме да си отмъстим – но как? Едно от момчета- та беше донесло стари филмови ленти. Като се направи малка пач- ка от тях, завие се в хартия, запали се и се настъпи веднага, ленти- те не горяха, а даваха обилен гъст пушек. Ние ги наричахме „пуш- ливи бомбички“. Решихме да направим 3-4 такива бомбички и да ги хвърлим в магазинчето. Успяхме, но веднага се разбягахме и изпокрихме. След малко, от пълното с гъст дим магазинче излиза „чичкото” и почва да ругае, дори споменава и майките ни! Щуро- тията беше голяма, ама какво да се прави – грешка на възрастта. След този случай сключихме „примирие” – преместихме игрището и повече неприятности с този „чичко” нямахме. На нашата улица живееха и някои футболисти на ФК Славия. С племенника на един от тях – Зографов „Бомбата” бяхме добри приятели. Той ми предложи да отидем на финалният мач между Славия и Левски на стадион „Юнак“. Естествено гратис – неговият вуйчо ни вкара без билети. От мача нищо не помня, освен тов а, че Славия победи и стана държавен първенец. Лично Цар Борис III им връчи купата. 14 В близост до къщата ни на бул. Христо Ботев беше кино „Уфа“. Прожектираха главно стари американски филми с приключенски сюжет. Влизаше се веднага и филма можеше да се „догледа“, сто- иш вътре до когато искаш. Ние, дечурлигата от махалата, отивахме рано и гледахме филма поне два пъти. Публиката беше непретен- циозна, пълно с циганета – ваксаджийчета, които като изкарат по някой лев, отиват да гледат филм. Ако във филма имаше сцен а с целувки, ставаше голяма „гюрултия” – циганетата свиреха с уста и удряха с четките по сандъчетата си. Няма да забравя посещението на баба ми Кима в колежа. Един ден, по време на учебен час (бях във второ отделение) бях извикан да отида при фрер Феликс – зам.-директора на френският колеж. Помислих си, че съм направил някоя беля и сега ще ме наказват. Но за мое учудване при фрер Феликс заварих баба ми Кима. Не знам какво му е обяснявала, за да ме извикат от час. Разменихме си няколко думи с нея и тя ми подари една кошничка пълна с бон- бони от Пеев. Тръгнах си за класа, но фрер Феликс ми каза да ос- тавя кошничката при него, защото в класа съучениците ми ще изя- дат бонбоните. Като си тръгвам за вкъщи, да мина да си я взема. На тръгване за вкъщи, заварих при фрер Феликс брат ми, който също е бил извикан да види баба си и да получи подарък кошнич- ка с бонбони. Прибрахме се вкъщи двамата. Майка ни ни посрещ- на и като разбра какви са тези кошнички и от кога са, ги изхвърли в кофата за боклук! Учуден от факта, попитах майка ми да не би бонбоните да са отровни, тъй като по пътя до вкъщи си бях взел един и съм го изял. Тя не ми отговори. Когато майка ми беше бременна със сестричката ми, аз трябваше да върша голяма част от домакинските работи, най-вече да измета стаите и да измия пода. Добре че дъските бяха боядисани и пос- ледното ставаше сравнително лесно. Брат ми все имаше да учи, не пипваше нищо, а по цял ден лежеше в кревата и си четеше книги. Вечерта на 12 ноември 1942 година, майка ми ме извика и ми каза, че и е много лошо. Помоли ме да отида да извикам баща ми. Той често след работа играеше карти в кафенето на Македонския дом. Естествено, аз се отзовах на молбата и направо хукнах. Наме- рих баща ми. Още преди да съм му казал нещо, той хвърли карти- 15 те, които държеше в ръката си и ми направи знак да тръгвам. Из- лязох от кафенето и се упътих към вкъщи, но той ме извика и за- едно отидохме до площад Бански, откъдето взехме файтон. Връ- щането мина без тичане! На сутринта, баща ми събуди мен и брат ми и ни каза, че си имаме сестричка. Когато се роди сестричката ми – почти девет години след мен, вече не питаха кума как да я кръстят. Майка ми искала тя да се казва Сийка (името на нейната майка), а баща ми – Кима, на неговата майка. Майка ми му заявила, че ако я кръсти Кима, ще я изхвърли на боклука. Накрая баща ми отстъпил, но все пак наложил волята си и кръстил сестричката ми Донка – на дядо ми Андон. Но независимо от името си, сестричката ми по характер е не само пълно, но и подобрено копие на баба ми Кима. Характер, който с годините все повече и повече се проявяваше. За нея вина- ги най-хубавото за ядене. Майка ми, смирена и кротка дояждаше останалата от предишният ден храна, но сестра ми никога. За нея най-хубавите плодове. Характера и се прояви и при игра на карти, голям любител е, нали баща ми играеше карти, когато се ражда- ше! Но тя не може да губи, винаги трябва да побеждава. Ако не, или партньора и е виновен или другите правят шашми и побежда- ват. Сега ми става ясно защо не се е оженила. С този характер, кой ще я търпи повече от 66 часа (не години, колкото аз живях с Ли- дия). Не се е родил такъв човек. В края на 1943 година, след като видял последствията от пос- ледната бомбардировка в София – къщата на негов приятел е била разрушена до основи, баща ми решил да се евакуираме в Само- ков, където живееше неговият вуйчо. Настанихме се в една доста голяма стая в къща в близост до „Ридо” – възвишение край града. Когато свирнеха сирените за въздушна тревога, всички бягахме на „Ридо” и се криехме в горичките. Гледахме самолетите, които прелитаха над града. За щастие, не го бомбардираха, имахме къс- мет. За Богоявление, като е традицията, местния свещеник идва да ръси за здраве. Баща ми даде на мен и брат ми по една банкнота от 20 лева, да дадем на свещеника. Обикновено се пускаше в кот- лето по някоя монета, но монетите се обезцениха. Аз се засилих да 16 сложа банкнотата в котлето, но свещеника ме видя, взе я от мен и я пусна в торбата, която носеше. Евакуацията в Самоков се оказа много благоприятна за мен и брат ми. Есента, преди да се евакуираме, имахме проблеми с бе- лите дробове, но планинският климат на Самоков ни излекува. Сигурно помогнаха и суровите яйца, които пиехме всеки ден. Най- обичах да ходя при дядо Дино (вуйчо на баща ми). Той имаше малко магазинче за поправка на кожуси в близост до нашата к вар- тира. На печката, с която се отопляваше винаги имаше котле варе- ни дребни картофи. С тях черпеше посетителите, естествено и мен – няколко картофчета и малко сол, разкош в тези гладни години. В тази „голяма” стая по едно време спяхме десет души – нашето семейство и това на леля ми Събка, което избяга от Скопие малко преди 9-ти септември. Децата на пода, едно до друго, а възрастни- те на леглата. Преживяхме и този труден момент. След завръщането в София, през есента на 1944 година, беше трудно с прехраната. Всичко беше с купони! Добре, че баща ми е бил предвидлив – по време на престоя в Самоков беше спазарил една нива, която засадихме с картофи и есента имахме картофи в изобилие. По това време даваха половин хляб на човек с купони, но имаше и картофен ден, в който не се полагаше хляб. Няма да забра- вя никога, че съм се редил цял ден на опашка за половин литър мляко за сестричката ми. Месо вкъщи ядяхме много рядко, освен ако баща ми успееше да купи жива кокошка от пазара. Аз трябваше да я заколя и да я оскубя. Майка ми приготвяше супа от дреболиите. Кокошката се разделяше на две, едната половина се приготвяше с картофи, другата половина, за следващия ден с каша. На брат ми винаги се сервираше бялото месо, а на мен крилце. Май че е вярно народното поверие, че който яде крилца първи ще отлети от дома. Майка ми ме научи, че и в кокалите на кокошката има какво да се яде, трябва да ги счупиш и изсмучеш каквото има вътре. Брат ми, а и баща ми не правеха това, а аз изсмуквах и кокалите, които те оста- вяха. Хапвах още малко! Явно прехраната в къщи е била недоста- тъчна! В къщи се готвеше постно: зеле на фурна, боб, картофи яхния, пържени чушки, пържени тиквички, спанак на фурна с яйце, имам 17 баялдъ, домати с ориз, праз с ориз, праз със сос бешамел, праз с хайверни питки и др. Хайвер имаше в изобилие по магазините, а с праз се запасявахме, като заравяхме в двора 5 -6 връзки за да има през зимата. Да хапнем пържени кюфтета беше цяло събитие. Майка ми сла- гаше в каймата още толкова хляб, да станат повече на брой, да има и за следващия ден. Приготвяха се и любимите на баща ми ястия, чалбур (нещо като яйца по панагюрски), пилаф, а за вечеря мака- рони или юфка, която майка ми сама правеше. Гъби като дете не съм ял никога, сигурно баща ми го е било страх да не се отровим. Риба само когато майка ми купи паламуд и го приготви в буркани със сол и марината. Добре, че следващата година откриха в близост до нас магазин за продажба на карантия – свински глави, уши, крачета и други подобни. Пред магазина винаги имаше опашка. Бях научил в кои дни докарват карантията от кланицата и хайде на опашката за по- ловин свинска глава. Вкъщи слагах главата в най -голямата тендже- ра, нарязвах една-две зелки от кацата с киселото зеле и слагах тенджерата върху пернишката печка да къкри 5-6 часа. Лапането след това беше страхотно. А кой изяждаше свинското месо – вие ще се досетите. Въпреки че обичах много риба, рибеното масло, което ме кара- ха да пия го мразех много. Но трябваше да закрепна. Бях дребен и слаб през тези години. Намерих му цаката, със сок от кацата с ки- селото зеле, рибеното масло беше поносимо. Нямаше ги сегашни- те хапчета, които с малко вода се приемат много лесно. На пазара често ходех сам, той беше близко до вкъщи. Обичах да слушам изпълненията на двама слепи – мъж и жена. Той сви- реше на цигулка, а тя пееше. Особено харесвах песента : Гърди си рози накичи, на младини се насити и пълна чаша пий с наслада, но знай, че няма да си вечно млада. Сега, след като навърших 86 години разбрах, че думите й са много верни! 18 След завръщането ни от Самоков, продължих образованието си във френския колеж. Обучението в колежа бе организирано така, че всеки ден преди часовете ученика беше изпитван по уроците от предишния ден. Оценките бяха по десетобалната система. В края на всяка седмица имаше класиране. Лично зам. директорът на колежа фрер Феликс връчваше медали на класиралите се на пър- вите три места. Медалите трябваше да се върнат на фрера в поне- делник. За да поощрят идването на време в училище, първите трима от изпитваните получаваха бонус от една единица, независимо от оценката, която са получили. На последните трима бонуса беше с отрицателен знак! Естествено, в преобладаващата част от дните на седмицата, аз бях един от първите трима. По много интересен на- чин ни караха да научим таблицата за умножение. Всеки ден, часа по математика започваше с изпит на таблицата – излизаха 5-6 уче- ника до черната дъска и фрера започваше „седем по пет” и посоч- ваше един от тях. Трябва да отговориш моментално, ако се замис- лиш, той посочваше друг ученик, който да отговори и така прод ъл- жава до като той реши. Следват нови 5 -6 ученика и същата проце- дура. Фрера си набелязва кой отговаря и кой не. Последните са между учениците които ще изпитва през следващия ден. Добре че на мен математика ми се отдаваше и бях между тези, които ведна- га отговаряха. Като католик, всяка неделя бях задължен да отида на черква. Отивах с удоволствие, защото след службата, фрер Феликс ни да- ваше по един бонбон (най-обикновен „стъклен“) и по едно картон- че 1 бон поан (1 добра точка). С това картонче се участваше в с ед- мичното класиране. Такива картончета се раздаваха и през седми- цата по най-различни поводи, естествено за добри постъпки. Аз се бях изтарикатил и събирах картончетата няколко седмици за да ги дам наведнъж и да изляза по-напред в класирането поне една седмица. Църковната служба завършваше винаги с проповед. Не знам защо но една от проповедите ми е останала в съзнанието, и аз ви- наги гледах да я спазвам. “Вземете две ябълки, казваше кюрето, едната хубава червена, а другата почнала да гние. Сложете ги една 19 до друга, след известно време и хубавата ябълка ще почне да гние. Така е и живота. Едно добре възпитано, послушно и ученолюбиво дете и неговия “приятел”, непослушно дете, лъжец и крадец. След време, както при ябълките и доброто дете ще стане като “приятеля си”. Подбирайте приятелите си. Сега, почти 80 години по-късно, виждам, че кюрето е бил много прав, съдейки от разбиранията за живота на моята дъщеря Милена, че трябва да подбираш не само приятелите си, но и добре да подбереш този, с когото ще живееш цял живот. Дисциплината в колежа беше много строга. Биеха. Обикновено, за разговор по време на часовете наказваха с „на колене в ъгъла на класната стая“. Няма да забравя как моя адаш Александър, който носеше очила, за някакво провинение му казаха два пъти „свали си очилата“. Той не ги свали, но получи такъв шамар, че очилата му отидоха в другия край на класната стая. Най-интересни ми бяха часовете по „политес“. Определен ден от седмицата, последният час бе „възпитателен“. Учеха ни да отс- тъпваме мястото си в трамвая на по -възрастни хора, да помагаме на сляп човек да пресече улицата. Учеха ни как да се обличаме (запомнил съм, че никога не се обува обувка на бос крак), как се връзва вратовръзка. В началото на часа, винаги препитваха какво сме запомнили от предният час по „политес“. Въпреки, че не учех- ме с момичета в класа, обясняваха ни как трябва да поканим мо- миче за танц, а след завършването на танца, че задължително трябва да го заведем до мястото, на което е стояла. Няма да забравя часа, в който ни обясняваха как да се държим по време на обяд или вечеря. Предната седмица ни бяха казали за часа по „политес” да донесем от вкъщи вилица, лъжица и нож, за да ни обяснят как се ползват тези прибори при хранене. Един от съучениците ми беше донесъл голям кухненски нож. Като го видя, фрера възкликна – „Ще ви показвам как трябва да се храните, няма да колим кокошки“. Падна голям смях. В 4-ти клас (8-ми по сегашната система), съученик ми беше Ни- кола Анастасов, известния комедиен артист. Седяхме на един чин. Той често правеше смешни физиономии, пускаше някоя шегичка –